Р. Салваторе - Пътеки към утрото

— Дали ще се съгласят да я приемат? — усъмни се скиталецът.

Дюдермонт обясни с все същото каменно изражение:

— Орлумбор дължи много на Града на бездънните води. Ще я задържат, докато оттам не дойде някой да я прибере. Ще се погрижа Робилард да предупреди управниците на града и да им поръча да изпратят някого възможно най-бързо.

Дризт кимна. Макар в тях да имаше логика, думите на Дюдермонт си оставаха все така странни. Все по-очевидно ставаше, че това не е просто поредният лов на иначе търпеливия „Морски дух“. Никога досега капитанът не бе оставял пленен от него кораб и екипажът му да бъдат прибирани от друг. Тук, насред неспирния плисък на безбрежното море, времето сякаш преставаше да има значение. Обикновено „Морски дух“ плаваше, докато не открие някой пиратски кораб, който да превземе или да повреди тежко. После отиваше до някое приятелско пристанище на Саблен бряг и предаваше пленниците и победения кораб, независимо колко време му отнемаше това.

— Работата ни в Портата на Балдур явно не търпи отлагане — подхвърли Дризт и погледна Дюдермонт с крайчеца на окото си.

Капитанът се обърна към него и се взря в лавандуловите му очи така продължително и открито, както не бе правил от началото на това пътуване.

— Не отиваме в Портата на Балдур — призна той най-сетне.

— А къде? — Дризт очевидно не бе изненадан.

Дюдермонт поклати глава и отново насочи поглед напред, завъртайки леко щурвала, за да не се отклонят от посоката, в която бягаше пиратската каравела.

Скиталецът не настоя повече. Признанието, че не отиват в Портата на Балдур, засега му бе напълно достатъчно. Когато решеше, че е готов, капитанът сам щеше да му се довери. Сега обаче имаха друга, много по-належаща работа — пиратския кораб, от който все още ги деляха дълги мили и чиито квадратни платна едва се виждаха в далечината.

— Повече вятър, магьоснико! — подвикна Дюдермонт на Робилард, който му махна и изръмжа нещо в отговор. — Няма да успеем да ги настигнем, преди да се мръкне, ако не получим повече вятър.

Дризт се усмихна на приятеля си, после отново тръгна към бимса, при аромата на море и пръските солена вода, при мекия плисък, с който корабът пореше вълните и усамотението, от което елфът имаше нужда, за да помисли и да се подготви.

Плаваха така още три часа, преди да се доближат до преследваната каравела достатъчно, за да може Кати-Бри с далекоглед в ръка да потвърди, че там наистина има пирати. По това време денят отиваше към своя край и всички усетиха, че ако не настигнат кораба на корсарите преди заник слънце, той просто ще отплува в нощта и ще им се изплъзне. Робилард знаеше няколко магии, с които да я открие дори в мрака на нощта, ала каравелата несъмнено разполагаше със собствен заклинател, или поне жрец. Вярно, той със сигурност не можеше да се мери по умения с Робилард, ала проследяващите магии бяха едни от най-лесните за разваляне. Освен това пиратските кораби по принцип гледаха да не се отдалечават много от тайните си пристанища, а „Морски дух“ нямаше никакво намерение да гони каравелата до някое от тях, където корсарите несъмнено щяха да открият съюзници.

Дюдермонт не изглеждаше особено разтревожен. Не им се случваше за първи път да бъдат надвити от нощта, навярно нямаше да е и за последен, а пък из тези морета плаваха достатъчно пирати, за да не остане „Морски дух“ без работа. При все това, Дризт не помнеше някога да е виждал приятеля си да се отнася толкова безучастно към преследването. Повече от ясно бе, че причината за това бе случилото се в Града на бездънните води и тайнствената цел, която капитанът все още не искаше да разкрие.

Скиталецът още по-здраво стисна кливера и въздъхна. Щом настъпеше моментът, Дюдермонт щеше да му каже истината.

Северозападният вятър поотслабна и „Морски дух“ успя да стопи част от преднината на пиратите — май все пак нямаше да се измъкнат. Менестрелите, които бяха замлъкнали по време на дългото и тягостно преследване, отново подеха своята песен. Песен, която много скоро щеше да достигне и до ушите на корсарите, предизвестявайки извън всякакво съмнение надвисналата над тях гибел.

Ето че всичко си беше постарому напрежението изчезна, макар че битката вече изглеждаше неминуема. Дризт се опита да убеди сам себе си, че Дюдермонт е останал толкова спокоен, само защото е бил сигурен, че пиратите не могат да им се изплъзнат. Нещата отново си идваха на мястото.

— Необичайно движение зад нас! — долетя нечий вик и всички се обърнаха.