Р. Салваторе - Пътеки към утрото

— Ха! — не му остана длъжна младата жена. — Че онова спокойно можеше да е и твоят глас. Пък и Харкъл наистина се опита да ни помогне в битката.

— Да, и трябва да сме благодарни, че не успя нито да ни издави, нито да ни подпали.

Кати-Бри нямаше какво да отвърне и тихичко въздъхна. Двамата се обърнаха към вратата на капитанската каюта, където Дюдермонт и Харкъл точно се канеха да влязат.

— Та значи онова, с което порази нашите приятели пиратите, беше Съдбовната мъгла, така ли? — тъкмо казваше Дюдермонт, мъчейки се да изглежда впечатлен.

— Какво? — попита магьосникът. — Онова ли? А, не, не. Онова си беше най-обикновено огнено кълбо. Много ме бива с тях!

И като сведе очи, добави едва чуто:

— Само дето се прицелих твърде ниско.

Кати-Бри и Дризт се спогледаха, после се обърнаха към Робилард.

— Да се помолим! — прошепнаха тримата в един глас.

Тази вечер Дризт и Кати-Бри вечеряха заедно с капитана, когото от началото на това пътешествие не бяха виждали толкова оживен. Двамата приятели на няколко пъти опитаха да се извинят за неочакваната поява на Харкъл, ала Дюдермонт само махна с ръка и дори намекна, че се радва на пристигането му.

Най-сетне капитанът се облегна назад, избърса грижливо оформената си брада с изящна сатенена салфетка и се взря в лицата им. Двамата замълчаха, досещайки се, че иска да им каже нещо важно.

— Идването ни тук не е случайно — започна той направо.

— И изобщо не сме тръгнали към Портата на Балдур — вметна Дризт, който от самото начало подозираше нещо такова. — Въпреки че „Морски дух“ уж отиваше натам, Дюдермонт въобще не се стараеше да се придържа близо до брега, най-прекия и безопасен път, по който бе най-вероятно да срещнат и заловят пирати.

В каютата отново се възцари тишина, капитанът сякаш се опитваше да въведе ред в собствените си мисли и намерения, преди да ги сподели с тях.

— Ще се отправим на запад, към Минтарн — обяви той най-сетне.

Кати-Бри зяпна от изненада.

— Пристанището там е свободно, нали? — предупреждението в гласа на Дризт бе повече от очевидно.

Остров Минтарн съвсем заслужено се славеше като свърталище на пирати и всякакви бегълци, като диво и опасно място. На какъв ли прием можеше да се надява „Морски дух“, прочутият ловец на пирати?

— Прав си — съгласи се Дюдермонт. — Пристанището е свободно — както за пирати, така и за нас, когато имаме нужда от информация.

Дризт не се опита да спори, ала недоверието, изписано на лицето му, бе достатъчно красноречиво.

— Имам пълна власт над „Морски дух“ — отсече капитанът. — Корабът е мой, не принадлежи на Града на бездънните води и само аз решавам накъде да се отправим. Стига да поискам, мога да отида в Минтарн, на Муншейските острови и дори в Руатим, и никой не може да оспори избора ми!

Дризт се облегна назад, засегнат от резките думи и учуден, че Дюдермонт, когото винаги бе смятал за свой приятел, му бе говорил така, сякаш е негов господар.

Дюдермонт трепна, когато видя разочарованието в очите на скиталеца.

— Извинявай! — прошепна той.

Дризт се приведе напред, подпирайки се на масичката:

— Каеруич?

Дюдермонт срещна погледа му и кимна:

— Допелгангерът спомена Каеруич и смятам, че трябва да отида там.

— А не мислиш ли, че може да е клопка? — намеси се Кати-Бри. — Че може би те точно това и очакват от теб?

— Кои те?

— Онези, които изпратиха допелгангера по петите ти — обясни младата жена.

— А кои са те?

Кати-Бри сви рамене:

— Какво ще кажеш за Пиночет? Или пък някой друг пират, на когото му е дошло до гуша от „Морски ДУХ“?

Дюдермонт се облегна назад, същото стори и Дризт, и тримата приятели замълчаха, потънали в мисли.

— Просто не мога (а вярвам, че и вие се чувствате по същия начин) да продължа да кръстосвам Саблен бряг и да ловя пирати, сякаш нищо не се е случило — обади се най-сетне капитанът.

Дризт притвори очи — очакваше подобен отговор и разбираше какво изпитва приятелят му в момента.

— Имам могъщ враг (защото да наемеш допелгангер не е нито лесно, нито евтино), който желае моята смърт, и възнамерявам да разбера кой е той. Никога не съм бягал от битка, не го е правил и никой от моряците ми. Но ако някой смята, че не е готов да иде в Каеруич, нека слезе в Минтарн и се завърне в Града на бездънните води — аз лично ще заплатя пътуването му дотам.

— Никой няма да го стори — призна Кати-Бри.

— И все пак — намеси се Дризт, — дори не сме сигурни дали Каеруич наистина съществува. Мнозина твърдят, че са били там, ала всички знаем колко преувеличени истории си разказват моряците, кога заради виното, кога заради желанието да се поперчат пред останалите.