Р. Салваторе - Духът на демона

— Хей — възмути се джуджето няколко мига по-късно, като отвори сънените си очи и видя, че Роджър държи собствения му къс меч.

— И какво смяташ да правиш с това? — попита паурът, изправи се и извади къс нож от ботуша си. Както джуджето, така и Роджър знаеха, че дори въоръжен, човекът не бе равностоен съперник на каления в битките паур.

Роджър отскочи назад със здравия си крак и падна до отсрещната стена. Джуджето изръмжа и нападна, вдигайки кинжала пред себе си.

Но в същия момент паурът осъзна, че около китката му има вързано въже — къса каишка, закачена за стърчащ от пръстената стена корен, близо до мястото, където джуджето бе стояло.

— Какво? — изуми се паурът, когато клупът се затегна и издърпа ръката му между краката, поваляйки го на земята.

Роджър отскочи от стената още докато джуджето правеше странното си салто, и се плъзна до него.

— Какво? — измуча отново джуджето, преди дръжката на късия му меч да се стовари върху коравата му глава. То се разшава, мъчейки се да освободи ръката си и да докопа Роджър с другата.

Роджър го удари отново по главата, пак и пак, докато упоритото джудже най-сетне изгуби съзнание. Младежът вече почти губеше сили от болки и изтощение, ту му причерняваше, ту се свестяваше.

— Нямам много време — напомни си Роджър упорито и с мъка се изправи на крака.

Паурът помръдна, а Роджър отново го удари с дръжката на меча по главата.

— Нямам много време — каза той отново, по-упорито, клатейки глава заради инатливостта на поваленото джудже.

Сега нещата се усложниха; Роджър се замисли върху целия си план, опитвайки се да открие всяко препятствие и всеки предмет, който би му помогнал да го преодолее. Взе кинжала от ръката на джуджето и свали колана от кръста му, след което затегна въжето за по-сигурно. Изкатери се по стълбата, като се опитваше да прецени здравината на капака. От вътрешната страна през средата му минаваше здрава и дебела греда.

Роджър се зае първо с нея, или по-скоро с дървото над нея, и изчопли малка кухина, колкото да прокара въжето над гредата. След това започна умела атака към дъските, разхлабвайки подпорите им от всички страни. По едно време чу ръмженето на разтревожената краготска хрътка и трябваше да спре за дълго, преди да се увери, че свирепото куче се е успокоило.

Малко по малко, тресчица по тресчица, той продължи работата си.

Но отново трябваше да спре, този път защото кракът му пулсираше така силно от болки, че той не можеше да остане на стълбата. Малко по-късно пак спря, тъй като паурът идваше в съзнание и имаше нужда от още един здрав удар по главата. Роджър упорито се върна към работа и най-после дъските от двата края на централната подпора бяха разхлабени.

Моментът бе настъпил; младежът се надяваше, че няма точно в този момент да припадне от болка.

Върна се при джуджето, събра всичко необходимо и прекара известно време, припомняйки си плана. За последен път провери с какво разполага — меча, кинжала, токата от колана на джуджето, кожените връзки от ботушите му и накрая — един от въпросните миризливи ботуши, — след което си пое дълбоко дъх, опитвайки се да се успокои, и се закатери по стълбата. Натисна леко отхлабените дъски — опитваше се да прецени къде точно се намира хрътката. Разбира се, ако кучето не беше само едно и наблизо имаше паури, играта щеше да свърши бързо и вероятно болезнено. Но Роджър реши, че трябва да поеме риска. Нямаше какво да губи, тъй като Кос-косио Бегулн не би го освободил, а и не хранеше никакви илюзии относно пленничеството си: веднага щом главатарят решеше, че вече не му е нужен, паурите щяха да го измъчват до смърт.

Вече бе навил въжето около гредата отляво надясно, но тогава, осъзнавайки, че хрътката е по-скоро отляво, той обърна посоката. Спусна се по стълбата и довлече зашеметения паур до нея, от лявата й страна.

Обратно на стълбата, Роджър потри ръце нетърпеливо, напомняйки си отново и отново, че моментът трябва да бъде избран абсолютно точно. С помощта на трески от разхлабените дъски той постави примката на място точно под дясната греда. След това взе ботуша в една ръка и с другата здраво хвана дясната греда, точно през примката.

За последно си пое дълбоко дъх и блъсна здраво, като откърти дъската само колкото да събуди хрътката и да й остави отвор, през който да нападне.

И тя наистина нападна — захапа ботуша, който Роджър бе набутал в муцуната й. Той скочи от стълбата, издърпвайки упоритата хрътка право през отвора към примката.