Р. Салваторе - Духът на демона

Роджър не бе сигурен какво точно има Кос-косио наум, но злата усмивка на главатаря в никой случай не бе обещаваща. Другото джудже извади тънко въже с груби краища и пристъпи към него.

Роджър се свлече на пода. Джуджето го изрита в корема, след което грубо извъртя ръцете му зад гърба.

— Не, разкарай проклетото псе — рече Кос-косио на трети паур, който се бе появил на стълбата, водейки краготска хрътка на къс повод. — Той е само един жалък човек и няма да издържи на още болка.

Кос-косио погледна зад гърба си от височината на стъпалото, на което бе застанал, и срещна погледа на Роджър.

— Искам още малко да се позабавлявам с този, преди да го оставя да умре.

— Голям късметлия съм — измърмори Роджър под носа си и това само накара джуджето зад гърба му да го завърже още по-здраво.

„Морският възел“, както го бе нарекъл Кос-косио Бегулн, се оказа дяволско извъртане на въжето. Ръцете на Роджър бяха плътно завързани зад гърба му и извити така, че почти докосваха врата му. След това отвратителната корда преминаваше през рамото му и надолу пред тялото му, извивайки се болезнено към слабините, а след това тръгваше отново по гърба, завършвайки с примка около шията. Въжето бе вързано тъй здраво и умело, че и най-малкото движение на ръцете не само предизвикваше вълни от болка в слабините, но и започваше да го души.

— Е, човешки ключарю, да те видя как ще се измъкнеш от това.

Паурът се изсмя, постави факла на един свещник на стената, запали я и викна няколко джуджета.

— Кос-косио не иска тоя да се измъкне!

— Значи двойно заключване? — попита едно от джуджетата горе.

— Двойно — потвърди онова на стълбите. — А подир това сложете проклетото псе на капака. И някой да дойде да ме смени, преди слънцето да залезе. Няма да пропусна вечерята заради този смрадлив човек.

— Стига мрънка — отвърна другото джудже и затвори тежкия капак с тътен, който прозвуча като присъда. Роджър слушаше внимателно как веригите и ключалките дрънчат и погледна паура, който слизаше по стълбите.

Една грешка, Кос-косио, рече си младежът. Остави този въоръжен.

Паурът се отправи право към Роджър.

— Ще лежиш мирен — рече му джуджето и след това, за да подчертае думите си, силно изрита Роджър в ребрата.

Роджър потръпна — и това само му причини още болка.

Хилейки се, джуджето се отдалечи и седна под запалената факла.

Свали червеното си кепе, завъртя го на пръста си, за да го види Роджър добре, сякаш искаше да му обещае, че и неговата кръв скоро ще оцвети шапката. След това постави кривите си ръце зад главата и се облегна на стената, затваряйки очи.

Роджър загуби много, много време, докато се съвземе. Бореше се с гаденето и болката, след което се опита да измисли начин да се измъкне от въжетата. Това щеше да е по-лесното, реши той, защото дори и да се измъкне, да вземе оръжието на джуджето и да го убие, къде щеше да иде? Вратата на избата бе заключена с вериги, а той нямаше нужда от напомняне какво има над нея.

Задачата му наистина изглеждаше безнадеждна, но Роджър си наложи да се успокои и концентрира, опитвайки се да реши нещата едно по едно.

Някъде в късния следобед паурите смениха стражите. Новият даде на Роджър малко храна и вода — като едва не го удави, — след което седна на мястото на предишния постови.

До час и този хъркаше доволно.

Решен да не прекара още една нощ като гост на Кос-косио Бегулн, Роджър реши, че е дошло време да действа. Стъпка по стъпка, напомни си той, опирайки рамо на твърдата стена. Трябваше да се приведе така, че тежестта му, а не силата му да свърши работата. Роджър хвърли бърз поглед към своя тъмничар, за да се увери, че оня спи дълбоко, после притвори очи и събра сили.

След миг внезапно се хвърли към стената и силно я удари с рамо, а шокът избута ръката му назад. Мускулите и тежестта му работеха заедно, избутвайки го напред.

Рамото му се размести с ярко изхрущяване и вълните на болка, които последваха, почти го повалиха на земята. Ала той успя да ги прогони, а въжето се бе разхлабило около изкълчената му ръка до степен, че той успя да го свали от рамото си.

За няколко секунди остана да лежи на пода, освободен от въжето и борейки се за глътка въздух. След мига почивка, отново бе на крака, блъсвайки рамото си в обратната посока, намествайки го правилно трик, който крадецът бе усъвършенствал през годините. Отново спря за момент, давайки време на болката да отмине, подир което взе въжето и се придвижи до спящия паур.