Р. Салваторе - Духът на демона

— Но брат Франсис — възрази Делман, — той не е мъртъв.

— Но ти каза… — отвори уста отец Йойона.

— Тонове скала! — довърши вместо него Делман. — Да, трябваше да е мъртъв… Нищо не би могло да оцелее след такова срутване. И със сигурност изглежда като умрял, потрошен и съсухрен от слабост. Ала е жив! Отвори очи и ме помоли да го убия!

Тримата по-старши монаси стояха със зяпнали уста, а младите около тях зашепнаха развълнувано.

— И ти стори ли го? — попита накрая отец Йойона.

— Не можах — отвърна Делман, изглеждаше ужасен от самата мисъл за това. — Сигурен съм, че изпитва невероятна болка, ала нямах сили да отнема живота му.

— Господ не ни дава повече, отколкото можем да изтърпим — изрецитира Франсис.

Отец Йойона го погледна с горчивина. В тия времена старата поговорка не бе нищо повече от извинение на Църквата за това, че селяните живеят в мизерия, докато духовниците тънеха в излишества.

Но това бе спор за друг ден, осъзна Йойона и не коментира изказването на Франсис. Вместо това рече на Делман:

— Добре си се справил. Другите, предполагам, са останали с кентавъра.

— Брадуордън — отговори брат Делман.

— Моля?

— Брадуордън — повтори монахът. — Така се казва, кентавърът.

Оставих другите с него, да му осигурят някакво, макар и жалко, облекчение.

— Нека идем и да видим какво може да сторим — каза отец Йойона.

На брат Браумин той рече:

— Събери всички камъни, освен тия, които се повтарят, и ги вземи с нас. Брат Франсис — високо рече той, за да чуят всички. — Ти остани да пазиш фургоните.

Сега бе ред на Франсис да го изгледа кисело, ала Йойона не му обърна никакво внимание, вече бе тръгнал подир брат Делман. Беше нетърпелив да види Брадуордън, това, изглежда, безсмъртно създание.

Пътят не бе дълъг, а Делман наложи бърз ход, така че Йойона се бе задъхал, когато видяха светлината на другите факли. Отецът мина покрай младите монаси и коленичи пред изкривеното, измършавяло тяло.

— Би трябвало да си мъртъв — каза Йойона между другото, умело скривайки ужаса и погнуса си. Само човешката и предната част от конската част на създанието бяха открити, останалото бе погребано под огромна скална плоча, която се издигаше от коридора към върха на планината. Съществото бе странно изкривено, а очите му бяха втренчени в скалата, смазала долната му част. Там, където по ръцете му бе имало мускули, сега висеше сбръчкана и слаба плът, сякаш тялото на кентавъра само се изяждаше заради липсата на друга храна. Отец Йойона се приближи максимално близо и се приведе колкото му позволяваше едрото тяло. Изучаваше създанието, изпълнен със състрадание.

— Определено се чувствам като умрял — отговори Брадуордън, агонията личеше по някога силния, а сега треперещ глас. — Или поне съм тръгнал към смъртта. О, вие няма как да знаете моята болка.

Той успя някак да извърне глава към тях и като погледна Йойона внимателно, я изправи любопитно и болезнено се засмя.

— Какво има? — попита старият отец.

— Да нямаш син случайно? — попита Брадуордън.

Отец Йойона погледна през рамо към брат Браумин, който безпомощно вдигна ръце. Не разбираше как това създание, в този момент и в такова тежко положение, може да задава подобен въпрос.

— Не — простичко отвърна отец Йойона, — нито дъщеря. Отдал съм сърцето си на Бога, а не на някоя жена.

Кентавърът се изкикоти.

— Доста си изпуснал, да знаеш — и му намигна.

— Защо питаш? — поинтересува се Йойона, внезапно зачудил се дали не става дума за нещо повече от съвпадение.

— Напомняш ми на един човек, когото познавах — отговори Брадуордън и тонът му разкри, че говори за добър приятел.

— Монах ли? — настоя Йойона.

— Един по мое мнение луд човек — отвърна кентавърът, — твърде често посягаше към чашката, но иначе бе добър — или е, ако е намерил начин да се измъкне от това прокълнато място.

— И знаеш ли името му? — запита отец Йойона.

— Беше ми като брат — продължи кентавърът, говореше сякаш повече на себе си. Като че бе в някакво далечно място, или дори изпаднал в делириум.

— Името му — настоя на висок глас брат Браумин и се приведе над лицето на кентавъра.

— Авелин — спокойно отвърна кентавърът. — Авелин Десбрис. Един прекрасен човек.

— На всяка цена трябва да бъде спасен — долетя един глас зад гърба им. Всички монаси се обърнаха и видяха брат Франсис в края на редицата. В дланта му сияеше диамант.

— Наредих ти да останеш при лагера — каза му отец Йойона.