Р. Салваторе - Духът на демона

— Не приемам заповеди от отец Йойона — долетя отговорът и Йойона разбра, че върховният абат Маркварт е поел контрол върху тялото на Франсис и е дошъл сред тях. — Трябва да го измъкнем оттук — настоя абатът, вгледан в огромната скална плоча.

— Не си достатъчно силен да преместиш планината — сухо отвърна Брадуордън. — Както и аз не бях достатъчно силен да я удържа, докато приятелите ми бягаха.

— Приятеля си Авелин ли имаш предвид? — нетърпеливо рече Маркварт.

— Другите ми приятели — отвърна кентавърът. — Не знам… — Спря и направи гримаса, тъй като от движението скалата леко се помести.

— Не, не ще можеш да преместиш това — простена той.

— Ще видим — каза върховният абат. — Защо си още жив?

— Нямам представа.

— Да не си безсмъртен? — Тонът на Маркварт стана някак коварен.

Абатът мина покрай другите и се приведе до отец Йойона.

— Интересна мисъл — отговори Брадуордън, — винаги са ми казвали, че съм инат. Може би просто съм отказал да умра.

Маркварт не се усмихна.

— Но пък тате умря — додаде кентавърът, — мама също, преди доста години. Удари я гръм — странен начин да си отидеш. Тъй че, предполагам, не съм безсмъртен.

— Освен ако някой безсмъртен дух не те е обсебил — продължи Маркварт.

— Не са ли всички духове безсмъртни — осмели се да го прекъсне отец Йойона.

Леденият поглед на Маркварт прекрати разговора по темата.

— Някои духове — рече той с равен глас, поглеждайки към Брадуордън, но отговаряйки и на отец Йойона — могат да се прехвърлят от тяло в тяло и да поддържат трупа жив, дори той да е отдавна мъртъв.

— Единственият дух в мен си е моят собствен, макар да е подсилен с доста алкохол — увери го кентавърът с престорена усмивка и намигване. — Всъщност и сега бих пийнал нещо, това ще направи болката по-поносима.

Изражението на Маркварт отново остана непроменено.

— Не знам защо още не съм умрял — каза накрая Брадуордън сериозно. — Мислех, че съм, когато скалата се стовари върху краката ми. А и стомахът ми седмица след седмица ми нашепваше да умра.

Върховният абат Маркварт почти не го слушаше. Беше взел друг камък, малкия, но ефективен гранат, с който се изследваха най-фините и недоловими магии и сега преглеждаше плененото създание с него.

Почти незабавно откри отговора, който търсеше.

— Ти имаш магия — обяви той на Брадуордън.

— Или това, или късмет — каза отец Йойона.

— Лош късмет — отбеляза кентавърът.

— Магия — повтори твърдо абатът, — около дясната ти ръка.

На Брадуордън му костваше голямо усилие да се обърне така, че да види горната част на дясната си ръка.

— О, да го вземат дактила и всичките му проклети сестри — изръмжа той, като видя червената превръзка, вързана му от Елбраян — и пазителят смяташе, че ми прави услуга. Два месеца на страдания и глад, а проклетото нещо още не ме оставя да умра!

— Какво е то? — попита отец Йойона.

— Елфически лековит плат — отговори Брадуордън, — явно проклетото нещо кара раните ми да зарастват веднага щом планината ми ги нанесе! И дори гладът и жаждата не могат да ме убият!

— Елфически? — ахна Браумин. Брадуордън разгада израженията на смаяните монаси и бе изненадан, че са изненадани.

— Не ми казвайте, че не вярвате в елфи — рече той — или в кентаври? А поне в паури? Или великани?

— Достатъчно — излая Маркварт, — разбрахме какво имаш предвид.

Но досега не бяхме срещали нито елф, нито кентавър.

— В такъв случай светът ви става малко по-добър — каза Брадуордън, опитвайки се отново да намигне, но вместо това изкриви лице от болка.

Тогава Маркварт се изправи и даде знак на останалите да го последват.

— Няма да е много лесно да бъде измъкнат оттам — рече той, след като се отдалечи дотолкова, че Брадуордън да не го чува.

— Бих казал невъзможно — отбеляза брат Браумин.

— Можем да издигнем камъка във въздуха, като използваме малахита — рече отец Йойона. — Макар че се опасявам, че цялата ни сила може да не е достатъчна дори да поместим такова препятствие.

— Повече се боя, че ако преместим камъка, премахнатият натиск ще позволи на кръвта му да изтече по-бързо, отколкото елфическата превръзка и нашите умения биха могли да компенсират — посочи върховният абат.

— И все пак трябва да опитаме — каза брат Браумин.

— Естествено — съгласи се Маркварт. — Това е твърде ценен затворник, богат на сведения — не само за станалото тук, но и за брат Авелин — не можем да го оставим да умре!