Р. Салваторе - Духът на демона

— Пътят е все направо — продължи пазителят. — И ако не срещнете паури или великани, ще стигнете скоро.

— Според моите карти, целта ни е далеч, на много мили от западните граници на Алпинадор — отбеляза брат Франсис, но гласът му към пазителя сега бе изпълнен с повече уважение. — Опасявам се, че ни чака още дълъг път.

Андаканавар вдигна ръка и брат Франсис му подаде картата, която показваше околността. Пазителят повдигна вежда, като я видя, тъй като бе много подробна и относително точна.

— Картите ти казват истината — съгласи се Андаканавар, — ала ние оставихме западните граници на Алпинадор зад нас още преди да лагеруваме по-миналата нощ. Тъй че, приятели, не се бойте, почти сте стигнали целта си — макар че аз бих се страхувал, ако съм тръгнал към място, за което се говори, че е демонско леговище!

Той захапа върха на пръста си и начерта с кръвта си пътя до планината Барбакан, отбелязвайки с кръстче сегашното им местоположение.

След това върна картата на Франсис, поклони се и ги напусна, като се затича със смях към шубраците.

— Да не бе ръстът му, бих го помислил за елф — каза брат Браумин. — Ако има такива създания като елфите.

Последните думи на Андаканавар за местоположението им, донякъде облекчиха монасите, натъжени от загубата на отличния водач. Хапнаха вечерта — отново великолепно сърнешко месо, — казаха вечерните си молитви и подир това спаха добре, а на сутринта отново бяха на път още преди настъпването на зората.

Земята остана неравна — с по-малко възвишения, но и с по-гъста растителност по пътя. Въпреки това, водейки се по кървавата линия по картата, монасите скоро излязоха от тясната пътечка и се озоваха на широк път. Тогава керванът спря и водачите му се събраха за оглед.

— Тази просека е направена от чудовищата по пътя им на юг — рече отец Йойона.

— Това значи, че ако тръгнем по нея, ще стигнем мястото, където злите сили са се събрали — отвърна брат Браумин.

— Поемаме опасен курс — отбеляза брат Франсис, оглеждайки се наоколо. — На открито сме.

— Но пък пътят ще е лек — отговори Браумин.

Отец Йойона се замисли, спомни се, че не друг, а Андаканавар ги бе повел към този път.

— Изследвайте духом пътя пред нас — нареди той, — нека и фургоните, и конете ни се ползват от отдиха на равния път.

Брат Франсис използва всеки кварц и хематит, разпореждайки монасите да изследват пътя навсякъде и във всички посоки, обзет от страх, че пътуват право към главното укрепление на чудовищата.

Два дни по-късно все още не бяха видели ни едно от изчадията, макар да оставиха над сто мили зад себе си. Сега пред тях се издигаха планините, обкръжаващи Барбакан, и монасите се опасяваха, че им предстои труден преход.

Ала пътят продължи не само до основите на планината, но и нагоре по нея, минавайки през широко дефиле. Да устроиш лагер на такова място бе доста дръзко, но отново нито едно чудовище не се появи, а монасите, които изследваха терена с камъните откриха, че наоколо дори дивите животни са малко. Земята изглеждаше странно мъртва и тънеше в зловеща тишина. На следващата заран краят на планините вече се виждаше и само едно било скриваше гледката отвъд. Отец Йойона даде знак на кервана да спре и махна към братята Браумин и Франсис да го придружат.

— Трябва да продължим напред духом — рече Франсис.

Това бе добро и разумно предложение, но отец Йойона поклати глава. Имаше чувството, че онова, което му предстои да разкрие, е изключително важно и трябва да бъде видяно и телом, и духом. Махна на двамата и викна още неколцина непорочни да се присъединят към тях, подир това започна да се катери нагоре.

Младите монаси последваха групата, като гледаха да не изостават много.

Когато отец Йойона преодоля и последното възвишение и пред него се откри широката долина, сърцето на Барбакан, духът му хем се възрадва, хем посърна. Монасите шокирани се взираха в гледката.

Разрушението бе пълно.

Там, където някога се бе издигала гора, сега имаше поле сива пепел, в което се чернееха обгорени пънове. Цялата долина бе сива и пуста, а въздухът бе натежал от мириса на сяра. Приличаше на същински апокалипсис, онова, което тяхната Църква наричаше „ад“. Най-разстроени бяха младите монаси, които също дойдоха иззад билото. Някои дори се разплакаха, обзети от отчаяние.

Ала отчаянието премина в мрачно примирение, а подир него в умовете на монасите дойдоха други, по-радостни мисли. Та нима нещо можеше да оцелее след такъв взрив? Може би техните подозрения и надежди, че армията от чудовища е обезглавена, бяха верни, защото ако наистина Барбакан бе домът на демона дактил и той бе стоял тук по времето на експлозията, значи вече го нямаше.