Р. Салваторе - Духът на демона

— Значи просто им вземате енергията и ги оставяте да умрат, така ли? — обвини го пазителят.

— Неприятна необходимост — призна отец Йойона.

— Не е толкова необходимо, като гледам — изригна в отговор пазителят. — Ако ще ги убивате, ползвайте ги, иначе само обиждате животните.

— Ние не сме ловци — отвърна Йойона и се намръщи, като видя, че брат Франсис се приближава до тях.

— Ще ви покажа как да ги одирате и да си правите дрехи от тях предложи им Андаканавар.

— Нямаме време за това — излая Франсис.

Отец Йойона прехапа устни, не знаеше какво да стори. Искаше да сгълчи Франсис, тъй като не желаеше да загуби толкова ценен гид, но се опасяваше, че бедата вече е сторена.

— Или ще намерите време за това, или повече няма да ми убивате животните — сопна се пазителят.

— Твоите животни? — изумени се Франсис.

— Вие сте на моите земи, казах ви вече — отвърна пазителят. — Аз пазя и тия животни. — Обърна се към отец Йойона. — Не бих ви спрял от лова, аз самият ловувам. Но ако се налага да убиете животинката, няма да я оставяте да умре на пътя. Това е ненужно и жестоко по всички критерии.

— Ох, варварин да ме учи за жестокости — изсумтя брат Франсис.

— Ако е нужно — отговори веднага Андаканавар.

— Нямаме нужда нито от храна, нито от кожите им — спокойно отвърна брат Франсис, — но тяхната енергия е жизненоважна за нашия керван. Ако тези коне не ни отведат до крайната цел и после обратно, сме загубени.

— И защо е нужно да вземате толкова енергия от животното, че да умре? — запита пазителят.

— Как да разберем кога да спрем?

— Да предположим, че мога да ви покажа?

Отец Йойона се усмихна широко. Никога не бе одобрявал убиването на невинни животни.

— Приятелю Андаканавар — каза той, — ако можеш да ни кажеш как да довършим мисията си, без да оставим вече ни един труп зад себе си, ще ти бъда вечно признателен.

— Вероятно и немалко елени ще са ми благодарни — отговори пазителят. — А за тия, които убихте сега, знайте, че ще хапнете добре тази вечер, а кожата им ще ви е нужна, когато стигнете по на север, където дори през летните нощи духа леден вятър.

Подир това Андаканавар показа на монасите как да одират мъртвите животни. Малко по-късно керванът отново бе на път и още няколко елена бяха призовани. Пазителят внимателно наблюдаваше изсмукването на жизнената енергия на всяка животинка и веднага щом животното покажеше признаци на стрес, той спираше процеса и жертвата, уморена, но жива, се отдалечаваше в гората.

Само брат Франсис показа недоволство, но на отец Йойона и брат Браумин се стори, че дори той е облекчен от премахването на ужасните убийства.

— Хитър номер, ако се върши, както е редно — рече Андаканавар, докато пътуваха заедно с Йойона. — Но ще свърши повече работа, ако докарате един или два лоса. Това ще направи конете ви Чесуинд!

— Лос?

— Това е голям елен — обясни пазителят с крива усмивка.

— Ние извикахме няколко големи… — започна отец Йойона, но Андаканавар го прекъсна.

— По-големи — рече той, скочи от фургона и хукна към храстите.

— Доста е пъргав — отбеляза брат Браумин.

Пазителят се върна до фургона след около час.

— Кажи на твоите тичащи из света на духовете приятели да погледнат нататък. — И той посочи към един плитък дол на запад от пътеката. — Кажи им да потърсят нещо едро и тъмно с чифт рога, широки два човешки боя.

Йойона и Браумин си размениха изпълнени със съмнение погледи.

— Само им кажи — настоя Андаканавар, — тогава ще видиш лъжа ли.

Малко по-късно, когато един огромен мъжки лос се появи на пътеката, поведен от контрола на камъните на душата, двамата монаси поднесоха извинения за съмненията си.

А как само полетяха конете, когато оставиха уморения лос зад гърба си!

Препускаха бързо през целия ден и вечерта монасите се събраха около напалените огньове да слушат приказките на пазителя за севера.

Веселият нрав на Андаканавар и интересните истории, които разправяше, спечелиха всички, дори брат Франсис, който не изпълни заканата си да се оплаче на върховния абат.

И тъй на четвъртия ден от тяхното пътуване, когато пазителят обяви, че напуска кервана, над лагера им се спусна гробна тишина.

— Е, не се отчайвайте, де — рече им Андаканавар. — Ще ви покажа пътя до Барба… — Усети се, спря и се ухили криво. — Ако натам ще ходите, разбира се — хитро добави той.

— Не мога да го потвърдя — отвърна отец Йойона, но също се ухили.

Бе видял сърцето на Андаканавар и знаеше, че е близко до неговите убеждения. Разбира се, че той знаеше накъде отиват монасите — къде другаде би отишъл някой, навлязъл така навътре в Дивите земи?