Р. Салваторе - Духът на демона

Ала той не бе постъпил така, бе дошъл на север и я бе предупредил. И бе защитил приятелите си, Чиличънкови.

Пони никога не бе мразила Конър, дори на сутринта след тяхната трагична брачна нощ. Той бе сгрешил, ала действията му бяха причинени от обидата, която му бе нанесла. Преценявайки отново онази нощ, тя си даде сметка, че Конър не се бе опитал да я насили, твърде много държеше на нея, за да постъпи така. Така че Пони му бе простила, и то отдавна, още в първите дни на нейната служба в армията.

Ала как се чувстваше сега, докато гледаше този мъж, някога неин съпруг? Не изпитваше, никога не бе изпитвала любов към него, понеже знаеше как се чувства с Елбраян, знаеше, че тази връзка е много различна, много по-специална. Ала я беше грижа за Конър. Той беше неин приятел и то тъкмо когато бе имала нужда от такъв; заради неговата нежност в месеците на ухажване, тя бе започнала да възстановява паметта и емоционалното си здраве. Ако нещата се бяха развили по-добре онази нощ, щеше да остане негова съпруга, да му роди деца, да…

Пони се спря, когато осъзна, че вече не съжалява за събитията от онази нощ. За пръв път разбра предимствата на това на пръв поглед ужасно преживяване. Онази нощ тя бе започнала пътя към онова, което бе сега, бе отишла в армията, където бе тренирана отлично, и естествените й бойни таланти бяха развити. Този опит я бе поставил на страната на Авелин, от който бе научила много истини, благодарение на когото се бе извисила духовно, и в крайна сметка се бе върнала при истинския си любим, Елбраян. Чак сега, когато сравняваше чувствата си към пазителя с чувствата към Конър навремето, тя разбра колко специална е любовта им.

Месеци наред те се бяха борили с нахлуващите чудовища, бяха изгубили скъпи приятели, а сега нейното приемно семейство и още един неин приятел бяха в опасност, ала Пони все пак не би заменила съдбата си за друга. Уроците на живота бяха горчиви, ала винаги необходими.

Така че душата на Пони се стопли от гледката на Конър Билдебург, застанал като неин защитник — и от Елбраян. И в този миг тя остави миналото си на мира.

Ала все пак знаеше, че не може да се бави повече, затова се спусна отново към гората. Намери Роджър, а над него Джуравиел и продължи да търси из сенките някаква следа.

Страхувам се от силата на Църквата, чичо Мейдър, призна Елбраян.

Беше се облегнал на камък в тяхната пещера и се взираше в дълбините на едва видимото огледало. Колко от тези убийци ще поемат по петите ми?

Пазителят въздъхна. Църквата нямаше да се откаже, това бе ясно, и някой ден в някое отдалечено място той и Пони щяха да загубят. Или щяха да загубят още в Сейнт Мер-Абел, където щяха да идат, притиснати от дълга си към Брадуордън и Чиличънкови, които бяха като семейство за Пони.

Ала аз ще се боря, каза той на призрака на своя чичо. Трябва да се борим, заради паметта на Авелин, заради истината, която се е изгубила по изкривените пътища на неговия Орден. И скоро ще пренесем тази битка в леговището на звяра.

Ала първо… о, чичо Мейдър, един-единствен брат Правда едва не уби мен, Пони и Авелин. Как ще се справим с двама такива убийци?

Елбраян потърка очи и се втренчи в огледалото. Явиха му се образи от първата му битка с Църквата, когато старият съученик на Авелин, Куинтал, носещ титлата брат Правда, го бе нападнал в пещера. Първо убиецът бе запечатал пещерата със слънчев камък, същият, който сега бе на дръжката на Елбраяновия меч. После бе използвал гранат, за да засече къде е Авелин, тъй като този камък улавяше магията.

Гранат…

Елбраян се усмихна, а отговорът сам дойде при него. Той изскочи от хралупата, втурна се към Пони и я разтърси, опитвайки се да я извади от транса.

Духът й, долавяйки, че физическото тяло е смущавано, веднага се върна и само след няколко мига очите й примигнаха.

Елбраян стоеше над нея, а зад него Конър слезе от коня и се приближи да види какво става.

— Повече не използвай камъка — каза пазителят.

— Когато духът ми е свободен, мога да разузнавам по-надалеч — възрази жената.

— Ала ако враговете ни използват гранат, ще усетят вибрациите, предизвикани от твоята магия — отвърна Елбраян.

Пони кимна, вече бяха говорили за този проблем.

— Ние имаме гранат — каза Елбраян, — онзи, който взехме от Куинтал. Колко по-ефективно ще е търсенето ти с този камък?

— Стига те да използват магия — отговори Пони.

— А как биха ни намерили без нейна помощ? — веднага отвърна пазителят.

Пони млъкна и го погледна, а Елбраян забеляза как по лицето й се изписва любопитство.