Р. Салваторе - Духът на демона

— Той има други, които ще свършат тази работа — отговори младежът.

Погледът на пазителя остана остър и безкомпромисен.

— Защо той остава — възрази Роджър, поглеждайки към Конър. — А вие? Палмарис е само на три дни път. Елбраян и Пони биха били много полезни в гарнизона на града в тия мрачни времена.

— Има неща, които не разбираш — каза спокойно Елбраян.

— Свързани с него? — попита Роджър и посочи Конър, който едва се сдържа да не го зашлеви.

Елбраян кимна мрачно.

— Трябва да отидеш с тях, Роджър — каза той приятелски. — Ние не можем, защото трябва да уредим нещо, преди да можем да се покажем в града. Но довери ми се, тук за теб е много по-опасно, отколкото би било в Палмарис. Сега побързай, за да настигнеш Томас и Белстър.

Роджър поклати глава.

— Не — отвърна той, — ако оставате тук, за да се биете, оставам и аз.

— Няма какво да доказваш повече — намеси се Пони. — Името и репутацията ти са вече прославени.

— Името ми? — ахна Роджър. — В Палмарис аз отново ще си бъда Роджър Билингсбъри. Само Роджър Билингсбъри. Сираче и бездомник.

— Чичо ми, баронът, вероятно ще оцени уменията ти — предложи Конър.

— Тогава когато се върнеш при чичо си и му разкажеш за мен, ще се присъединя към теб — отвърна младежът и му смигна. Ала лекомисленото му изражение бързо изчезна и той погледна Елбраян.

— Не ме карайте да се връщам — помоли той, — не мога отново да стана Роджър Билингсбъри. Не още. Тук, борейки се с чудовищата, открих нещо в себе си, за което не подозирах. Харесвам тази част от мен и се опасявам, че ще я изгубя в сигурното ежедневие на града.

— Не е толкова сигурно — промълви Конър тихо.

— Няма да изгубиш новата си същност — каза сериозно пазителят. — Никога няма да станеш човекът, който беше преди нападението над дома ти. Знам това по-добре, отколкото предполагаш, и честно ти казвам, че в Палмарис ти ще си останеш Роджър Локлес, героят от севера.

Той погледна Пони и отново се сети за отговорността и за тежестта на клетвата за въздържание, която двамата бяха положили.

— Това не е толкова велико, колкото си мислиш, Роджър — добави пазителят.

Младият мъж се изпъчи и кимна, ала умолителното му изражение не изчезна. Елбраян погледна Пони, тя кимна, и той започна да обяснява:

— Двама души търсят Пони, мен и Конър. Опитали са се да го убият в Палмарис и той затова ни потърси — Той ви познава? — попита Роджър. — И е знаел, че сте тук?

— Познава мен — поправи го Пони.

— Той дойде да намери магьосника от севера, макар че не знаеше кой е той — ние сме престъпници, Роджър. Ти ни чу да говорим за това с Джуравиел скоро след като керванът подмина северните градове. Църквата иска магическите си камъни обратно, ала заради паметта на нашия приятел Авелин, ние не можем да им ги върнем. Затова са изпратили убийци подире ни и те не са далеч, опасявам се.

Въпреки мрачните думи, пазителят успя да се усмихне окуражително на Роджър.

— Ала нашата задача ще е по-лесна, ако Роджър Локлес реши да се присъедини към каузата ни.

Усмивката на Роджър стигна почти до големите му уши.

— Знай обаче, че тогава и ти ставаш престъпник в очите на Църквата — отбеляза Пони.

— Макар че чичо ми ще оправи това, когато се измъкнем от тази каша — бързо добави Конър.

— Ще бягате ли от тях, или ще се биете? — попита Конър.

— Няма да прекарам остатъка от живота си, надничайки през рамо за убийци — отговори пазителят така студено, че Конър усети да го полазват тръпки. — Нека те се страхуват от мен.

Духът й премина през покритата със сенки гора. Видя как Бели’мар Джуравиел стъпва по ниските клони на дърветата и мина точно покрай него. Елфът наостри уши, защото макар духът на Пони да бе тих и невидим, изострените му възприятия доловиха нещо.

Духът й се спусна надолу, носейки се сякаш по вятъра. Тя намери Конър да обикаля с коня си лагера. Видя дори собственото си тяло да седи със скръстени крака пред един огромен бряст с хралупа в основата.

В тази хралупа бе Елбраян, призоваващ Оракула, и Пони не посмя да влезе и да наруши концентрацията му.

Вместо това мислите й се насочиха към Конър, опитваше се да разбере какво се бе случило между тях. Намери неговата склонност да я защитава за успокоителна, а наистина бе трогната, че е дошъл тук да я предупреди. Той през цялото време бе знаел или поне подозирал, че тя притежава светите камъни, и понеже те бяха основната цел на Църквата, можеше да отиде на юг, към по-населените области, за да избяга от убийците. Или да я предаде открито и да остане в безопасност в Палмарис, тъй като тогава Църквата нямаше да го счита за свой враг.