Р. Салваторе - Духът на демона

— Ще постъпиш умно, ако следиш внимателно верните кучета на абат Маркварт — каза мрачно отец Йойона. — Не се доверявай на брат Юсеф или на брат Данделион. Сега иди и си върши работата и не ме посещавай, освен ако не носиш важни новини. Ще се свържа с теб, когато имам възможност, бих искал да следя прогреса на брат Делман.

Моля те, накарай брат Висченти да се сприятели с него. Висченти е достатъчно отдалечен от мен, така че разговорите му с Делман няма да бъдат забелязани от абата. И моля те, братко Браумин, разбери какво е станало със затворниците, къде са и как се отнасят с тях.

Брат Браумин се поклони и понечи да си тръгне, но спря, защото отец Йойона отново го повика:

— И имай едно наум, приятелю, че брат Франсис и други, подобни нему, но не така явни последователи на върховния абат, винаги ще ви следят.

След малко Йойона остана сам с древните текстове на Абеликанския орден, книги и пергаменти, много от които не бяха четени от векове. И усети духовете на Църквата от съседните крипти. Бе останал сам с историята, сам с надеждата, че е прекарал живота си като Божи човек.

Молеше се да не остане разочарован.

— Джили — повтори Конър, меко и нежно.

Изражението на жената изразяваше нещо средно между неверие и ужас, като лицето на дете, срещнало невъзможни и ужасни препятствия.

Елбраян бе виждал това изражение на лицето й само веднъж, на северния склон над Дъндалис, когато първата им целувка бе прекъсната от писъците от умиращия град. Той постави ръката си на бедрото й, за да я подкрепи и задържи, защото тя се свличаше от широкия гръб на Симфония.

Мигът премина; Пони отблъсна силните емоции и откри вътрешната сила, която й бе помагала да преодолява изпитанията през годините на трудния й живот.

— Джилсепони — поправи го тя. — Името ми е Джилсепони Олт — и погледна Елбраян, черпейки сили от любовта си към него.

— Всъщност, Джилсепони Уиндон — поправи се тя.

— И някога, Джили Билдебург — каза тихо Конър.

— Никога! — изкрещя тя по-остро, отколкото й се искаше. — Ти заличи това име, обявявайки пред Бога и закона, че никога не е било. Сега за благородния Конър е удобно да си го върне, а?

Пазителят отново я погали, опитваше се да я успокои. Думите ужилиха Конър жестоко, ала той ги прие като заслужени.

Замълчаха. Пони се посъвзе от връхлитащите я емоции и откри отново онзи вътрешен кураж, който я бе превел през толкова много трудности.

— Бях млад и глупав — отговори той. — Нашата брачна нощ… действията ти ме нараниха, Джили… Джилсепони — поправи се той, виждайки гримасата й. — Аз…

Пони вдигна ръка, за да го прекъсне, и погледна към Елбраян. Колко ли болезнено бе това за него. Наистина нямаше нужда и той да страда заради онова, което тя бе преживяла в брачната си нощ с друг мъж!

Ала пазителят остана спокоен, светлите му очи разкриваха само съчувствие към жената, която обичаше толкова много. Не искаше да остави зелените си очи да разкрият гнева, ревността, която изпитваше към Конър, тъй като знаеше, че това ще е нечестно към Пони.

— Двамата имате да обсъждате много — каза той, — а аз трябва да се погрижа за кервана. — Погали я отново по бедрото, този път нежно и почти игриво, показвайки, че е сигурен в любовта им, след което с дяволито намигване се отдалечи.

Пони го гледаше как се отдалечава и любовта й нарасна още повече. Сетне се огледа и видя, че наблизо има хора, които могат да чуят разговора, затова подкара Симфония в тръс, а Конър я последва.

— Не исках да те нараня — опита се да каже Конър, когато останаха сами.

— Отказвам да си спомням тази нощ — каза твърдо Пони. Тя, разбира се, знаеше, че Конър се бе опитал да я нарани, ала само защото отказът й бе наранил гордостта му.

— Нима така лесно можеш да я забравиш? — попита той.

— Ако алтернативата е да си спомняме неща, които не се нуждаят от обяснение и могат само да ни причинят болка, да — отвърна тя. — Миналото не е важно, важно е това, което предстои.

— Тогава със забравата дай и прошка — помоли я Конър.

Тя го погледна право в сивите му очи и си спомни времената отпреди онази фатална брачна нощ, когато двамата бяха приятели, довереници.

— Помниш ли, когато се запознахме — попита Конър, разгадавайки изражението й. — Когато дойдох в онази алея да те защитя и намерих бандитите да бягат?

Пони се усмихна на хубавите спомени. Имаше много такива, ала все завършваха болезнено.

— Това не беше любов, Конър — каза тя искрено.