Р. Салваторе - Духът на демона

— Значи ти си магьосникът? — попита благородникът.

— Не съм аз — отвърна Елбраян. — Мога да използвам магическите камъни, ала не както истинския им носител.

— Една жена? — попита Конър, останал без дъх.

Елбраян се обърна и го погледна право в очите. Конър разбра, че е подразнил пазителя и се е превърнал във възможна заплаха за него.

Колкото и нетърпелив да беше, благородникът бе достатъчно мъдър, за да остави този проблем засега. Тези хора и поне магьосницата им бяха еретици в очите на Църквата и може би го знаеха, което щеше да ги направи подозрителни към всеки, задаващ твърде много въпроси.

— Чух песента на жената — продължи Конър, прикривайки истинските си намерения. — Аз съм благородник и съм виждал магия и преди, но не и толкова величествена.

Елбраян не отговори, но погледът му някак се смекчи. Той се огледа наоколо, за да види как бегълците бързо прекратяват страданията на още живите гоблини, след което вземаха каквото им бе необходимо от мъртвите създания.

— Ела — каза той на новодошлия. — Трябва да подготвя хората за предстоящия път.

Той поведе Конър и Роджър към гората, към местност, където растителността не бе тъй гъста. Няколко огъня весело горяха и на светлината им хората се занимаваха с работата си. До един от огньовете Конър я видя.

Джили, грижеше се за ранен. Неговата Джили, тъй красива — дори по-красива, отколкото бе в Палмарис, преди войната, преди болката.

Русата й коса сега стигаше до раменете, тъй гъста, че можеше да потъне в нея, и дори на слабата светлина от огъня очите й блестяха яркосини и дълбоки.

Красивото лице на Конър загуби цвета си и той се спусна като хипнотизирай към нея.

Елбраян на мига го хвана за ръката.

— Ранен ли си? — попита той.

— Познавам я — отговори останалият без дъх Конър.

— Пони?

— Джили.

Пазителят не отхлаби хватката си, дори я засили, обърна го и го погледна. Елбраян знаеше, че Пони се бе омъжила за благородник в Палмарис, и то с катастрофални последици.

— Вашето име, сър? — настоя пазителят.

Мъжът се изпъна.

— Конър Билдебург от имението Чесуинд — отговори храбро той.

Елбраян не знаеше как да реагира. Искаше му се да го удари, да го просне на земята, защото… той бе наранил Пони? Не, не това беше причината, трябваше да признае поне на себе си. Искаше да удари Конър от ревност, заради това, че някога, за известно време, този мъж бе имал сърцето на Пони. Тя може би не бе обичала Конър, както сега обичаше него, дори не бе консумирала брака си, ала го бе обичала, беше се омъжила за Конър Билдебург!

За миг пазителят затвори очи, мъчеше се да се успокои. Трябваше да помисли как ли би се почувствала Пони сега, ако той пребиеше този мъж.

— По-добре изчакайте, докато привърши с ранените.

— Трябва да я видя, да говоря с нея — заекна Конър.

— Но не и за сметка на хората, които се бореха с гоблините редом с нея — твърдо отвърна пазителят. — Може да я разсеете, господарю Билдебург, тъй като работата с камъните изисква пълна концентрация.

Конър отново погледна Пони, дори направи крачка към нея, ала пазителят веднага го дръпна назад, със сила, която го изплаши. Той се обърна, погледна Елбраян и разбра, че сега няма да доближи Джили, че този човек ще му попречи, дори със сила.

— Тя ще е готова до час — каза му Елбраян, — тогава ще я видите.

Конър се втренчи в лицето му и разбра, че между този мъж и жената, която някога бе негова съпруга, има нещо повече от приятелство. Той огледа Елбраян в нова светлина, преценявайки го като противник, ако се стигнеше дотам.

Това, което видя, не му хареса.

И така той последва Елбраян като човек, който просто отлага следващия си ход. Често поглеждаше към Джили, както правеше и Нощната птица, като и двамата знаеха, че мислят за едно и също. Накрая Конър отиде до далечния край на лагера, възможно най-далеч от Джили. И изведнъж мисълта, че отново я вижда, че тя е тъй близо до него, нахлу с пълна сила в ума му. Той премина през спомените за онази нощ, в която почти я бе насилил, и след това бе платил бракът да бъде анулиран, бе я обвинил, че му е отказала интимност, обвинение, откъснало я от семейството му и изпратило я в кралската армия. Какво ли мислеше сега тя за него, зачуди се той и с притеснение реши, че едва ли ще отвърне на усмивката му.

Елбраян пръв го видя да приближава. Погледна към Пони и каза:

— Тук съм, за да ти помогна, от каквото и да имаш нужда. Ако искаш, ще те оставя сама.

Пони го погледна любопитно, не разбираше за какво й говори.