Р. Салваторе - Духът на демона

Сетне чу тропот на копита. Тя знаеше, че странник им е помогнал в битката, благородник от Палмарис, ала Палмарис бе голям град, тя не мислеше, че това е…

Конър.

Пони почти падна от Симфония, когато видя мъжа, краката й се подкосиха, а стомахът я сви. Черните криле на преживяната болка изплющяха около нея, заплашвайки да я погребат. Това бе част от живота й, която не искаше да си припомня, спомен, който трябваше да остане заровен. Бе преживяла, дори надмогнала болката, ала не искаше да я събужда отново, не и сега, когато бъдещето бе толкова несигурно.

Ала не можеше да прогони спомените. Беше я съборил като животно, беше разкъсал дрехите й… И тогава този мъж, който се кълнеше, че я обича, я бе изгонил, бе наредил да я отнесат от спалнята му. Ала и това не му бе достатъчно, защото този мил, изискан красавец, изправен така величествено на коня си със своите красиви дрехи и инкрустирай със скъпоценни камъни меч, бе наредил на слугините си да отидат да се любят с него, и я бе поразил право в сърцето.

А ето, че сега отново бе тук, спрял коня си до техния, с усмивка, пропълзяла по красивото му лице.

— Джили — избъбри той, видимо развълнуван.

— Ще позволиш любимият ти съпруг да бъде измъчван само заради твоята осиновена дъщеря престъпница? — попита върховният абат бедната жена. Петибуа Чиличънк изглеждаше ужасно. Тъмносини торбички висяха под очите й, а кожата й сякаш бе провиснала — не беше спала повече от няколко часа от много дни, откакто Грейди бе загинал на пътя. Петибуа бе пълничка от много години, ала винаги бе носила килограмите си леко, с достойнство. Ала вече не. Дори в моментите, в които изтощението я потапяше в сън, тя бързо се събуждаше от ужасяващи кошмари или от своите мъчители, които бяха по-зловещи и от най-страшния сън.

— Първо ще му отрежем носа — продължи абат Маркварт — дотук добави той, посочвайки с пръста си чупката до ноздрата — получава се доста грозно. Бедничкият Гревис цял живот ще остане отхвърлен от обществото.

— Защо някой като вас, който трябва да е Божи човек, прави такива ужасни неща! — изплака Петибуа. Тя знаеше, че старецът не лъже, че ще изпълни заплахата си. Тя го бе чула само преди минути, в съседната стая на южните изби на Сейнт Мер-Абел, някога ползвани за провизии, ала сега превърнати в килии за двамата Чиличънкови и Брадуордън.

Маркварт бе отишъл първо при Гревис и Петибуа бе чула ужасните писъци много ясно от пръстената стена. Сега жената плачеше и постоянно правеше с ръце знака на вечнозеленото дърво, символа на Абеликанската църква. Ала Маркварт нито бе разколебан, нито притеснен от това. Той внезапно приближи и навря озъбената си физиономия в лицето на Петибуа.

— Защо, питаш ти! — изрева той. — Заради твоята дъщеря, глупачке! Защото твоята скъпа Джили се е съюзила със злия еретик Авелин и ще предизвика края на света!

— Джили е добро момиче! — извика Петибуа. — Тя никога не би…

— Но е! — прекъсна я Маркварт, ръмжейки при всяка дума. — Тя е откраднала светите камъни и аз ще направя всичко необходимо — жалко за Гревис, между другото, — за да осигуря тяхното връщане. Тогава Петибуа ще може да погледне своя обезобразен съпруг и да се сети, че със своята тъпота го е обрекла така, както обрече собствения си син!

— Ти си го убил! — изплака Петибуа и сълзите се стекоха по лицето й. — Убил си момчето ми!

Изражението на Маркварт стана абсолютно каменно и това сякаш вледени жената, гърчеща се под неговия поглед.

— Уверявам те — каза върховният абат тихо, — че скоро и ти, и съпругът ти ще завиждате на Грейди.

Жената заплака и политна назад — щеше да падне, ако брат Франсис не стоеше зад нея.

— Какво искате от бедната Петибуа, отче? — плачеше тя. — Всичко ще ви кажа. Ще ви го кажа!

Зла усмивка разсече лицето на върховния абат, макар че той нямаше търпение да отреже носа на глупавия Гревис.

Сейнт Мер-Абел бе претъпкан със стражи, млади монаси, въоръжени с арбалети, и по-възрастни, които носеха могъщи скъпоценни камъни, графит или рубин. Патрулираха на всяка секция от стената. Отец Йойона, който обаче бе познат на всички и харесван от повечето, нямаше проблеми да се прибере в абатството. Мълвата за завръщането му го бе изпреварила и той бе посрещнат в главната зала почти веднага след като бе пристигнал от брат Франсис, който никак не изглеждаше доволен. Много други монаси бяха в залата, любопитни да узнаят защо Йойона се е върнал.