Р. Салваторе - Духът на демона

Неколцина от екипажа просто свиха рамене, решиха, че думите не ги касаят, но капитан Алу’мет усети сериозността в гласа на монаха и разбра, че това е решителен момент за него. Явно тези истории, които още не знаеше, наистина засягаха и него, и всеки, свързан с Абеликанската църква. Кимна, без да се усмихне.

— Никога Абеликанската църква не е отглеждала по-достоен човек от Авелин Десбрис — каза твърдо Йойона, след което се обърна и напусна „Сауди Ясинта“. Разбираше какъв риск е поел и осъзнаваше, че някой ден корабът може отново да посети Сейнт Мер-Абел и капитан Алу’мет или, по-вероятно, някой от дочулите разговора моряци можеше да се заговори с хората от абатството или дори с върховния абат Маркварт.

И все пак Йойона не се отрече от думите си. Беше го казал ясно, както трябваше да бъде.

Но те го преследваха по пътя из Амвой и го изпълваха със съмнения.

Намери си транспорт за изток — един фургон, чийто кочияш също бе вярващ човек, дружелюбен и щедър като капитан Алу’мет. Но когато се разделиха на няколко мили от портите на Сейнт Мер-Абел, отец Йойона не повтори историята за Авелин.

Чак когато видя абатството, съмненията му изчезнаха. Сейнт Мер-Абел бе внушително място от всяка гледна точка, стените му се издигаха древни и непристъпни, неотделими от планинския бряг.

Докато го гледаше оттук, Йойона си спомняше дългата история на Църквата, традициите, които произлизаха отпреди Маркварт и дори отпреди последните десетина върховни абати. Отново почувства, че духът на Авелин е до него и в него, усети непреодолимо желание да се разрови в миналото на Ордена, да види как са стояли нещата преди векове. Защото отец Йойона не вярваше, че вярата на Църквата, такава каквато беше сега, би могла да стане господстваща религия. Днес хората идваха в нея заради традицията, бяха „вярващи“, понеже и родителите им бяха такива, както и техните родители преди това. Малцина бяха като Алу’мет, осъзна той, наскоро обърнали се във вярата, убедени по сърце, а не по наследство.

Няма как да е било така в началото, разбра Йойона. Сейнт Мер-Абел, така огромен и могъщ, нямаше как да е бил построен от хора, споделящи вярванията на днешната Църква.

Окрилен от прозрението си, отец Йойона приближи портите на абатството, мястото, което бе наричал свой дом през почти две трети от живота си, място, което сега му се струваше само фасада. Не разбираше истината за абатството, но с духа на Авелин, който да го напътства, щеше да я намери.

Конър Билдебург не се чувстваше особено нервен, когато остави познатите и доскоро безопасни предели зад себе си. В последните месеци често се бе скитал из севера и бе сигурен, че може да избегне големите групи чудовища, които все още предизвикваха неприятности. Великаните, които бяха най-опасни поради умението си да мятат огромни скали надалеч, вече се срещаха рядко, а гоблините и паурите никога не яздеха коне и нямаше как да стигнат Сивия камък.

Дори когато си направи бивак в първата нощ извън града, на тридесет мили северно от него, благородникът не бе разтревожен. Знаеше как да се прикрие, а понеже бе лято, не му трябваше и огън. Настани се под обраслите с листа клони на един смърч, а наблизо конят му тихо пасеше.

Следващото денонощие също измина спокойно. Конър избягваше единствения истински път, но знаеше къде отива и си бе намерил по-пряк.

На третия ден, вече на повече от сто мили на север от Палмарис, той стигна до останките на ферма и хамбар, а следите в района му показаха какво се е случило — група от поне дузина гоблини бе дошла съвсем наскоро, може би в последните дни. Опасявайки се от приближаващия дъжд — небето бе натежало от облаци, Конър се качи на коня си веднага, следвайки ясната диря. Настигна мародерстващата банда следобеда, когато бе започнало да ръми. Бе доволен, че групата е съставена само от гоблини. Но бяха два пъти повече от очакваното и добре подготвени за бой. Дори се движеха в някакво подобие наред. Благородникът прецени, че вървят на север-северозапад и счете за разумно да ги проследи. Ако подозренията му се окажеха верни, тези глупави гоблини щяха да го отведат точно до групата войни и до човека, използващ магическите камъни.

Установи се на половин миля от шумния гоблински лагер. През нощта се осмели да се промъкне по-наблизо — и отново бе впечатлен колко внимателни бяха обикновено немарливите създания. Все пак успя да се приближи достатъчно, за да долови няколко разговора — най-вече оплаквания и потвърждения на това, че повечето от великаните си бяха отишли, а паурите са твърде притеснени за себе си, за да се грижат за гоблините.