Р. Салваторе - Духът на демона

— Може ли? — тихо попита Йойона и посегна към ръката му.

Матю се поколеба, но не се осмели да откаже.

„Добра работа“, помисли си монахът. Катранът се бе слял с кожата безупречно.

— Боли ли? — попита Йойона.

Матю поклати глава.

— Не говори — долетя гласът на капитан Алу’мет, който бе застанал зад разсеяния монах.

— Ти ли го направи? — попита Йойона и посочи ръката на детето.

— Не, Коуди Белауей — отвърна Алу’мет, — той е нашият лечител, когато сме далеч от брега.

Отец Йойона кимна и спря да коментира въпроса, макар че видът на почернялата ръка на Матю нямаше да изчезне така бързо от мислите му. Колко хематити стояха заключени в Сейнт Мер-Абел? Петстотин?

Хиляда?

Количеството им бе значително, знаеше Йойона, тъй като, когато бе по-млад, бе правил инвентаризация на тези камъни, най-често добиваните в Пиманиникуит. Повечето от светите камъни имаха по-малка сила от този, който бяха взели с кервана по пътя си към Барбакан, ала Йойона все пак се чудеше колко добро можеха да сторят, ако един или двама души от всеки кораб бъдеха научени да ползват лечителската им сила. Раната на Матю несъмнено бе тежка, ала Йойона с лекота щеше да я излекува с магия, а не с катран. Много страдания можеха да бъдат спестени почти без усилие. Това накара отеца да се замисли за още нещо. Защо да не дадат хематит на всяка общност, или поне на всяка област в кралството, и да не обучат лечители? Той, разбира се, никога не бе обсъждал това с Авелин, но някак си разбра, че ако изборът бе негов, Авелин Десбрис щеше без колебание да раздаде хематити на населението и би използвал огромната магическа мощ на Сейнт Мер-Абел за доброто на всички, или поне би раздал малките камъни, твърде слаби, за да се използват за нещо така демонично като обсебването или друга злина.

Да, знаеше Йойона, Авелин щеше да постъпи така, ако бе имал този шанс, ала разбира се, върховният абат Маркварт никога не би го позволил!

Йойона погали русата глава на Матю и със знак го помоли да му покаже стаята. Алу’мет ги остави и викна на хората си да се подготвят за отплаване.

„Сауди Ясинта“ скоро се отдалечи от Бристол с издути от вятъра платна, които го придвижваха срещу мощното течение. Щяха да стигнат бързо, твърдеше Алу’мет, тъй като южните ветрове били силни, но без да предвещават бури, а след като Масур Делавал се разширеше, насрещното течение нямаше да е така силно.

Монахът прекара по-голямата част от деня в каютата си, спейки и събирайки силата, която щеше да му е нужна. Стана за кратко и с приятелско кимване убеди Матю да поиграе зарове с него, убеждавайки го, че капитанът няма да се сърди, ако си почине малко от задълженията.

Йойона съжаляваше, че момчето не може да говори или поне да се засмее по време на играта. Искаше да го разпита откъде е и как на такава крехка възраст се е озовал на кораб.

Вероятно родителите му са бедни и са го продали, помисли си монахът и направи гримаса при мисълта. Повечето кораби се снабдяваха с невръстните си юнги по този начин, макар че Йойона се надяваше покупката да не е направена лично от Алу’мет. Капитанът претендираше да е религиозен човек, а Божиите хора не правеха така.

През нощта заваля ситен дъжд, но не последва нищо, което да забави напредъка на „Сауди Ясинта“. Екипажът бе опитен, познаваше всеки завой на голямата река и корабът продължи да пори вълните, а носът му се белееше на бледата лунна светлина. В същата тази нощ, след като дъждът спря, отец Йойона прие напълно истините, които се оформиха в сърцето му. Останал сам в тъмнината с плясъка на вълните, естествените шумове от брега и плющенето на платната от вятъра, той почувства как пътят му се прояснява. Имаше усещането, че Авелин е до него и му напомня трите клетви — не просто думите, а значението зад тях, — които се предполагаше, че водят Абеликанската църква.

Той остана на палубата през цялата нощ и си легна призори, след като помоли сънения Матю да отиде и да му приготви хубаво ядене.

Стана отново на обед и хапна с капитан Алу’мет, който му каза, че ще стигнат целта си рано на следващата сутрин.

— Недей да будуваш още една нощ — каза му капитанът с усмивка. — Утре сутрин отново ще стъпиш на твърда земя, а няма да изминеш много път, ако ти се спи.

И все пак по-късно вечерта капитан Алу’мет отново намери Йойона да стои на носа и да се взира в тъмнината, търсейки сърцето си.

— Ти си мислител — каза капитанът, приближавайки монаха. — Това ми харесва.