Р. Салваторе - Духът на демона

— Как може да кажеш такова нещо само защото стоя тук сам? — отвърна Йойона. — Ами ако просто си стоя и не мисля за нищо.

— Не и на носа — отвърна капитан Алу’мет и застана точно зад привелия се над перилата монах. — И аз познавам вдъхновението, което дава това място.

— Откъде взе Матю? — попита внезапно Йойона, преди да се усети.

Алу’мет го погледна, изненадан от въпроса. Сетне се втренчи в разпенените от носа вълни и се усмихна:

— Не ти се иска да вярваш, че аз, човек от твоята Църква, съм го купил от родителите му — отвърна проницателният мъж. — Ала сторих точно това — добави той, изправи рамене и погледна монаха в очите.

Отец Йойона не отвърна на погледа му.

— Бяха сиромаси, живееха край Сейнт Гуендолин. Оцелявайки от трохите, които твоите абеликански братя им подхвърляха — продължи капитанът, а гласът му стана по-дълбок и тъжен.

Сега вече Йойона се извърна и го погледна предизвикателно.

— И все пак това е Църквата, към която си избрал да се присъединиш.

— Това не значи, че съм съгласен с всички, които сега прилагат догмите й — спокойно отвърна Алу’мет. — Що се отнася до Матю, аз го купих и то на добра цена, защото започнах да го чувствам като мое дете.

Той винаги бе по доковете, знаеш ли — или поне винаги когато успяваше да се измъкне от свирепия си баща. Онзи го биеше без причина, нищо, че малкият тогава нямаше и седем години. Така че го купих, взех го на борда и го научих на почтен занаят.

— Тежък е този живот — отбеляза Йойона, ала в гласа му не се усещаха нито враждебност, нито укор.

— Вярно е — отвърна едрият бехренец. — Живот, който някои обичат, а други ненавиждат. Матю сам ще реши какъв е, когато порасне достатъчно. Ако се влюби в морето като мен, няма да има друг избор, освен да остане на кораба — надявам се на моя кораб. Опасявам се, че „Сауди Ясинта“ ще ме надживее и ще е хубаво, ако Матю продължи моето дело.

Алу’мет се обърна да погледне монаха и притихна в очакване Йойона да го погледне в очите.

— А ако мирисът на морето и люлката на вълните не му допаднат, ще е свободен да си тръгне — отвърна честно мъжът. — Ще направя всичко възможно той да има добро начало в живота, където и да реши да го прекара. Давам ти думата си за това, отче Йойона от Сейнт Мер-Абел.

Йойона му повярва и усмивката, с която му отвърна, бе искрена.

Сред суровите моряци в тези времена, капитан Алу’мет бе рядко срещано изключение.

И двамата се загледаха отново във водата и известно време останаха смълчани, като само вълните и вятърът нарушаваха тишината.

— Познавах абат Добриниън — каза най-после капитан Алу’мет. — Той беше добър човек.

Йойона го погледна заинтригуван.

— Твоят спътник, кочияшът на фургона, разнесе слуха за трагедията в Бристол, докато ти търсеше начин да продължиш пътя си — обясни капитанът.

— Добриниън наистина беше добър човек — отговори Йойона. Смъртта му е огромна загуба за Църквата.

— Загубата е огромна за целия свят — съгласи се Алу’мет.

— Откъде го познаваше?

— Познавах много от църковните водачи и предвид занаята ми, съм прекарал доста време в различни абатства, сред които и Сейнт Прешъс.

— Бил ли си в Сейнт Мер-Абел? — попита Йойона, макар че не му се вярваше. Щеше да запомни човек като Алу’мет, ако бе идвал в манастира.

— Веднъж минавахме наблизо — отвърна капитанът, — ала времето ставаше все по-лошо и не стигнахме самото пристанище. Сейнт Гуендолин все пак не е толкова далеч.

Йойона се усмихна.

— Виждал съм обаче вашия върховен абат — продължи капитанът, само веднъж. Беше 819 или 820 година, вече ми се сливат. Върховният абат Маркварт търсеше кораб за открито море. Аз не съм речен плавател, да ти призная, но миналата година корабът ми се повреди след сблъсък с паурски плавателен съд, тъй като противните джуджета бяха навсякъде — и закъсняхме по пътя си към пристанището тази година.

— Отвърнал си на призива на върховния абат — припомни му мисълта Йойона.

— Да, ала корабът ми не бе избран — отвърна спокойно Алу’мет. — Да ти кажа честно, мисля, че има нещо общо с цвета на кожата ми. Не вярвам, че твоят върховен абат би се доверил на бехренски мореплавател, особено на такъв, който по онова време не бе член на неговата Църква.

Йойона кимна в знак на съгласие, нямаше начин Маркварт да приеме човек от южната религия за пътуването към Пиманиникуит. Дори намери това за иронично, смехотворно, предвид внимателно планираното убийство на екипажа в края на пътуването.