Р. Салваторе - Духът на демона

Отец Йойона махна на двамината от повредения кораб и тръгна да види по-добре човека, който го бе заговорил. Беше висок, строен и смугъл — но не заради слънцето, а заради произхода си. Беше от Бехрен и то, предвид цвета на кожата му, вероятно от южната му част, далеч на юг от Колана и Токата.

— Опасявам се, че нямам злато, с което да ви платя — отвърна Йойона.

Тъмнокожият се усмихна и белите му зъби блеснаха.

— Но, отче — каза той, — да ви говоря за злато?

— Ще работя тогава — предложи Йойона.

— Всичко, от което има нужда корабът ми, е една молитва, отче — отвърна човекът от Бехрен. — Даже повече от една, страхувам се, предвид това, че сме спрели тук. Елате на борда, умолявам ви. Нямаше да тръгнем преди залез, но само един човек не е на кораба и той може да бъде извикан лесно. Ако вие бързате, значи и ние бързаме!

— Много мило, добри ми господин…

— Алу’мет — отвърна човекът. — Капитан Алу’мет от хубавия кораб „Сауди Ясинта“.

Йойона наклони глава при това чудно име.

— Значи „Бисерът на пустинята“ — обясни Алу’мет. — Малка шега с моя баща, който искаше да се издигам по дюните, а не по вълните.

— Както моят баща искаше да предлагам на хората бира, а не молитви — отвърна със смях Йойона. Той бе повече от изненадан да открие, че тъмнокожият бехренец управлява урсалски търговски кораб и освен това толкова много уважава Абеликанския орден. Църквата на Йойона не бе добре приета в южното кралство, даже нейни мисионери често загиваха, задето налагаха своята визия за божественото на нетолерантните жреци от пустинята, наричащи се на езика на Бехрен ято ли.

Капитан Алу’мет помогна на Йойона да изкачи последното стъпало от подвижния мост и изпрати двама души от екипажа си да намерят липсващия моряк.

— Имаш ли багаж? — попита той Йойона.

— Само това, което си е с мен — отвърна монахът.

— И колко на север ще пътуваш?

— До Палмарис — отговори Йойона. — Или през реката, вероятно, мога да мина с ферибота. Трябва да съм възможно най-скоро в Сейнт Мер-Абел.

— Можем да минем покрай Залива на Вси светии — каза капитан Алу’мет. — Макар че ще изгубиш поне седмица, ако плаваш по море.

— Значи към Палмарис — каза монахът.

— Накъдето отиваме и ние — отговори капитан Алу’мет и все така усмихнат посочи входа на каютата под дека. — Имам две каюти — обясни той, — все ще мога да споделя едната с теб, за ден или два.

— Ти абеликанец ли си?

Алу’мет се усмихна още по-широко.

— От три години — обясни той. — Намерих твоя бог в Сейнт Гуендолин и това бе един от най-добрите улови в живота на Алу’мет.

— Ала и още едно разочарование за баща ти — отвърна Йойона.

Алу’мет постави пръст на устните си.

— Няма нужда той да знае това, отче — рече хитро бехренецът. — Насред океана, когато се развихрят бурите и вълните се издигат на два човешки боя, сам избирам своя бог. Освен това — добави той с намигване — те не са така различни, Богът на твоята земя и Богът на моята. Една проста смяна на дрехите ще направи свещеника ятол.

— Значи кръщението ти е повече за удобство — подразни го Йойона.

Алу’мет сви рамене.

— Сам избирам своя бог.

Йойона кимна и отвърна на усмивката му, сетне бавно се запъти към каютата на капитана.

— Момчето ми ще те настани — подвикна след него Алу’мет.

Юнгата си играеше на челик, когато отец Йойона отвори вратата.

Детето, което изглеждаше на не повече от десет години, трескаво събра пуловете с много виновен вид — явно се опасяваше, че бе хванато да мързелува.

— Настани приятеля ни, Матю — извика капитан Алу’мет. — И виж от какво има нужда.

Йойона и Матю се гледаха известно време, преценяваха се. Дрехите на Матю бяха протрити, както на повечето моряци, но бяха добре ушити.

А и момчето бе по-чистичко от повечето работещи по корабите деца.

Изсветлялата му от слънцето коса бе добре сресана, а кожата му имаше хубав златист тен. Видът му се помрачаваше само от едно грозно петно, чернеещо на ръката на момчето.

Йойона разпозна белега и си представи болката, която момчето бе изпитало. Петното бе направено от трите „лековити“ цяра, които се прилагаха на корабите — ром, катран и урина. Ромът се използваше, за да убие червеите, които винаги намираха пътя си в хранителните провизии, срещу прилошаване след лоша храна или за забрава при дългите, безкрайни часове. Урината се ползваше за пране на дрехи и миене на коса, и колкото и да бе отвратителна, бледнееше в сравнение с течния катран. Той се ползваше при рани по кожата. Момчето очевидно се бе порязало лошо и моряците бяха покрили раната с катран.