Р. Салваторе - Обещанието на краля вещер

— Ти не си Зенги — отбеляза елфът, — и все пак книгата е била негова.

— Една от неговите, естествено.

Джарлаксъл докосна шапката си в поздрав.

— Мислиш за Зенги като за създание — обясни личът през вечно усмихващите се зъби без устни — като за единно същество. Там е грешката ти.

— Не знам нищо за Зенги.

— Това е очевидно, иначе никога не би бил толкова глупав, че да дойдеш тук! — завърши личът, внезапно повишавайки тона си и насочи напред костеливите си пръсти.

От всеки от пръстите изскочиха зеленикави светкавици, прелетяха през въздуха, преплетоха се и се завъртяха около книгата, пиедестала от пипала и стола, за да експлодират в мрачния елф.

Или поне такава бе идеята, но с приближаването си всяка от магическите стрели се завъртя към определено място на наметалото на елфа, точно под гърлото му и настрани, над ключицата, където го закопчаваше голяма брошка. Брошката погълна стрелите — и десетте, без звук и следа.

— Добър номер — поздрави го личът. — Колко може да задържи?

Докато завърши думите си, немъртвото създание изпрати още един залп.

Джарлаксъл вече се движеше встрани от стола и назад. Магическите стрели се скупчиха около гърба му като рояк пчели, но щом го приближиха отново, се разсеяха и извиха и бяха погълнати от брошката.

Елфът се изви настрани и докато се обръщаше към врага си, ръката му изпомпваше трескаво. С всяко свиване магическият предпазител на китката му вадеше нов кинжал, който той изпращаше незабавно към лича.

Действието му бе така яростно, че четвъртият кинжал бе във въздуха преди първият да улучи целта си.

Или да се опита да я улучи, защото личът не бе беззащитен. Предпазните му заклинания спряха кинжалите на милиметри от целта им и предотвратиха падането на земята.

Личът се изкикоти и мрачният елф го обви в сфера от пълен и непрогледен мрак.

От сферата изскочи лъч зелена енергия и Джарлаксъл беше доволен, че се е преместил бързо. Изгледа как лъчът проби дупка в стената и изпари камъните по пътя си.

Ентрери подви крака под такъв ъгъл, че се завъртя настрани, щом се удари в земята. Присви глава и рамо и се претърколи няколко пъти, което пое енергията на падането от петнадесет стъпки височина.

Продължи да се търкаля и се отдалечи колкото се може повече от точката на падането на полилея, където стъкло и кристал се разбиха на парчета и се разлетяха във всички посоки.

Когато най-сетне се изправи на крака, Ентрери залитна и потръпна. Чувстваше остра болка в единия глезен. Беше избегнал сериозните наранявания, но не се бе отървал невредим.

Нито пък наистина бе успял да „избяга“, както осъзна само няколко мига по-късно.

Намираше се във фоайето на кулата, голяма кръгла стая. От едната страна, високо над него, желязната топка продължаваше гръмовното си търкаляне. Пред него, отвъд разбития полилей и точно след основата на тези стълби, се намираше заключената врата, през която двамата с Джарлаксъл бяха влезли в магическата постройка. От едната страна се намираше огромна желязна статуя, която двамата бяха забелязали на влизане. Статуя, в която Джарлаксъл бързо бе разпознал голем.

„Трябва да внимават — бе казал елфът на Ентрери — да не активират никакви капани, които да съживят опасния железен страж.“

Ентрери разбра, че явно са направили точно това.

Металът заскърца и застена, когато големът оживя, а в празните му очи пламнаха червени огньове. Направи широка крачка напред, раздробявайки кристала и сплесквайки деформирания метал от падналия полилей. Нямаше оръжие, но Ентрери осъзна, че не му е и нужно, защото бе над два пъти по-висок от него и тежеше над тон.

— Как да нараня подобно нещо? — прошепна убиецът и извади оръжията си.

Големът пристъпи по-близо и издиша облак отровни пари.

Ентрери бе прекалено пъргав, че да бъде изненадан от нещо подобно и светкавично се дръпна встрани.

Видя слабо място в огромното създание и знаеше, че може да нападне бързо и да нанесе силен удар.

Вместо това побягна с всички сили към запечатана врата.

Железните крака на голема изстенаха в протест, докато чудовището се обръщаше, за да го последва.

Ентрери удари вратата с рамо, при все че знаеше, че тя няма да се отвори. Въпреки това преувеличи силата на сблъсъка, сякаш движен от страх и ярост се опитваше отчаяно да пробие.

Големът връхлиташе, съсредоточен единствено върху него. Убиецът изчака до последния възможен момент и се стрелна наляво покрай стената, а големът се удари с трясък в непомръдващата врата. Стражът се обърна и го последва, протягайки железните ръце към убиеца.