Р. Салваторе - Обещанието на краля вещер

Убиецът сграбчи предложената от Джарлаксъл ръка и дръпна силно, но за своя изненада откри, че мрачният елф дърпа в обратна посока.

— Не — каза Джарлаксъл.

Ентрери погледна обратно към стръмния извиващ се коридор и очите му се разшириха до такава степен, че за малко да изскочат от орбитите си. Тътенът се приближаваше под формата на висока до кръста му желязна топка, която се търкаляше бързо в неговата посока.

Той се спря за момент, обмисляйки как може да я избегне, когато пред очите му топката удвои размерите си и почти изпълни коридора.

С писък убиецът падна обратно в страничния проход, препъна се и се завъртя. Погледна към очертанията на Джарлаксъл, които потъваха обратно в камъка, но нямаше време да спре и да обмисли дали спътникът му може да избегне капана.

Ентрери се обърна, залитайки, най-сетне успя да стъпи стабилно и побягна, за да спаси живота си.

Експлозията зад гърба му от сблъсъка на огромната топка със стената го накара да залитне, а сътресенията го събориха на колене. Погледна назад само за да установи, че ударът е отнел по-голямата част от инерцията на топката, но не я е спрял. Търкаляше се отново, бавно, но набираше скорост.

Ентрери се вдигна на четири крака, отново проклинайки Джарлаксъл, че го бе домъкнал на това място. Успя да се изправи и се затича, увеличавайки разстоянието между себе си и топката. Това нямаше да помогне и той го знаеше, защото топката набираше скорост, а коридорът се извиваше и се спускаше дълго около кръглата кула.

Тичаше и се оглеждаше за някакъв път навън. Удряше с рамо всяка врата, но не бе изненадан да открие, че капанът ги е залостил. Търсеше място, където таванът е по-висок и би могъл да се покатери и да остави топката да мине под него.

Но подобно място липсваше.

Погледна назад, за да види дали топката се търкаля покрай едната или другата стена и има ли начин да се плъзне покрай нея, но за негово учудване, но не и изненада топката отново нарасна, докато страните й буквално не застъргаха по стените.

Продължи да бяга.

От трусовете го заболяха зъбите. Вътре в камъка всеки тътен от сблъсъка на сферата със стената отекваше в самото същество на Джарлаксъл. Почувства го до мозъка на костите си.

За момент имаше само тъмнина, после топката започна да се отдалечава, търкаляйки се по съседния коридор.

Джарлаксъл си пое дълбоко дъх на няколко пъти.

Беше оцелял, но се страхуваше, че може да му се наложи да си търси нов спътник.

Започна да се оттласква от камъка, но се спря, когато чу познатия хриплив смях.

Дръпна се назад, очите му се взряха през тънкия щит на камъка и личът бе пред него. Мрачният елф не смееше да си поеме дъх или да помръдне.

Личът не гледаше към него, а се взираше надолу по коридора и се кикотеше победоносно. За огромно облекчение на Джарлаксъл могъщото немъртво създание започна да се отдалечава, плъзгайки се сякаш се носеше по вода.

Джарлаксъл се зачуди дали не може просто да натисне назад извън кулата, после да левитира до земята и да се махне от това място. После забеляза очевидните рани по лича, нанесени от върнатата от Ентрери мълния и тежкия удар на Нокътя на Шарон и му хрумна друга възможност.

В крайна сметка беше дошъл с идеята за съкровище и щеше да е срамота да си тръгне с празни ръце.

Остави лича да се плъзне зад завоя, след което започна да се изтласква от стената.

— Трябва да е илюзия — повтаряше си Ентрери.

В крайна сметка железните топки не нарастваха, но как можеше да е илюзия? Беше толкова истинска, по звук, форма и усещане… как беше възможно една илюзия да имитира подобно нещо така съвършено?

Ентрери знаеше, че начинът да победиш илюзията е да насочиш мислите си срещу нея, да я отречеш с цялото си сърце и душа. Той погледна назад и осъзна, че това не е вариант.

Опита се да изхвърли от ума си засилващия се зад гърба му тътен. Наведе глава и се затича, насилвайки се да си припомни подробностите за коридора пред него. Вече не се опитваше да отвори вратите с рамо, защото бяха затворени за него и само губеше време в напразни усилия.

Докато тичаше, свали малката торба от гърба си.

Измъкна отвътре копринено въже и кука и захвърли торбата зад гърба си с напразната надежда, че ще наруши инерцията, набрана от желязната топка.

Не се получи. Топката я размаза.

Ентрери не позволи на мислите си да се върнат към търкалящото се бедствие и вместо това започна трескаво да опипва въжето, измервайки дължината му, представяйки си мястото по коридора, все още намиращо се на известно разстояние напред, преценявайки дължината, която ще му е нужна.