Антъни Райън - Кръвна песен

Поклати глава и се уви с одеялото.

— … проклет да си…

Вейлин се разбуди мигновено. Този път нямаше грешка. Във вятъра се чуваше глас. Чу се отново, но от свистенето той успя да различи само няколко думи.

— … чуваш ли ме? Проклет да си!… Не съжалявам! Аз… нищо…

Гласът беше слаб, но гневът се усещаше ясно. Тази душа носеше послание на омраза през бездната. Дали бе насочено към него? Усети студения ужас, който го сграбчи като гигантски юмрук. „Убийците, Брак и другите двама.“ Треперенето му се засили, но не заради студа.

— … нищо! — гневеше се гласът. — Нищо… съм сторил… изобщо! Чуваш ли ме?

Вейлин си мислеше, че познава страха, че събитията в гората са го направили неподвластен на ужаса. Грешеше. Инструкторите говореха за хора, които се напикават, когато страхът ги завладее. Не им вярваше — до този момент.

— Ще отнеса омразата си в Отвъдното! Ако проклинаш живота ми, ще проклинаш смъртта ми хилядократно повече…

Треперенето на Вейлин спря моментално. Смърт? Каква душа на Покоен би говорила за смърт? Очевидният отговор се появи заедно със засрамването и той се зарадва, че няма свидетели. „Отвън в бурята има някой, а аз седя тук и треперя.“

Трябваше да си прокопае път — виелицата бе натрупала пред вратата три стъпки сняг. След известно усилие се измъкна навън в бурята. Вятърът режеше като нож, сякаш наметалото му бе от хартия, а снегът дереше лицето му като нокти. Не виждаше почти нищо.

— Ей! — Думите изчезнаха във вихъра още щом излязоха от устата му. Пое си дъх, преглъщайки снежинките, и изкрещя отново. — Ей! Кой си? Къде си?

Нещо се размърда във виелицата, неясна фигура в пелената от бяло. И изчезна преди Вейлин да успее да я различи. Той си пое отново дъх и започна да си пробива път през преспите. Спъна се на няколко пъти, преди да ги открие: двама души, притиснали се един до друг и вече затрупани от снега. Единият едър, другият доста по-дребен, почти дете.

— Ставай! — извика Вейлин и сръчка едрия. Човекът изстена и се завъртя и Вейлин видя две бледосини очи на премръзналото лице. Стресна се. Досега не беше виждал толкова втренчен поглед. Дори очите на инструктор Солис не можеха да проникнат в душата по този начин. Ръката му инстинктивно се плъзна към ножа под наметалото. — Ще замръзнете. Имам подслон. — Той махна към пъртината, която бе проправил. — Можеш ли да ходиш?

Очите продължаваха да се взират в него, а лицето не помръдваше. „Голям късмет — помисли тъжно Вейлин. — Само аз мога да намеря откачен насред снежна виелица.“

— Мога. — Гласът на мъжа прозвуча като ръмжене. Той кимна към дребния си спътник. — Но за нея ще ми трябва помощ.

Вейлин се наведе, вдигна жената — момичето? — и се сепна. Качулката се плъзна назад и той видя деликатно лице и червеникава коса. Момиче беше. Застана право за миг, след което се свлече.

— Чакай — изръмжа мъжът и преметна едната ръка на момичето през рамо. Вейлин хвана другата и двамата се затътриха към заслона.

Сякаш им отне цяла вечност. Невероятно, но бурята явно се засилваше и Вейлин знаеше, че ако спрат дори за миг, ги очаква сигурна смърт. Щом стигнаха до заслона, той разрови отново натрупаната пряспа и бутна момичето напред, след което махна на мъжа.

А той поклати глава и каза:

— Първо ти, момче.

Вейлин усети непоколебимия тон и разбра, че е безсмислено, а може би и смъртоносно да спори. Пропълзя в заслона, като избутваше тялото на момичето колкото се може по-навътре. Мъжът ги последва: зае малкото останало място и придърпа плетената врата.

Легнаха заедно и дъхът им замъгли тесния заслон. Вейлин усещаше болка в дробовете, ръцете му трепереха неконтролируемо. Пъхна ги в наметалото, за да ги спаси от премръзване. Неустоима умора се спусна над него и замъгли погледа му, тласкайки го към безсъзнанието. Той хвърли последен поглед към мъжа, който се взираше навън през една пролука във вратата, и преди изтощението да го отнесе окончателно, чу мърморенето му:

— Още малко. Още съвсем малко.

Събуди се с главоболие; тънкият слънчев лъч, проникнал през покрива, светна право в очите му и предизвика болезнен стон. Момичето до него се размърда насън и го ритна с ботуш в пищяла. Мъжът беше излязъл от заслона и отвън долиташе апетитна миризма. Вейлин реши, че е по-добре да излезе.

Мъжът печеше овесени питки на железен тиган, разположен над огъня. Миризмата предизвика у Вейлин болезнен пристъп на глад.

Мъжът го погледна. Гневът, който бе замъглявал очите му по време на бурята, бе изчезнал, заменен от лъчезарна дружелюбност, което се стори на Вейлин много по-обезпокоително. Беше някъде на четирийсет, но не можеше да се определи точно — в бръчките и тежестта на погледа му се четеше сериозен опит. Вейлин спря, притеснен, че ще посегне на питките, ако се доближи твърде много.