Антъни Райън - Кръвна песен

Вейлин погледна Села. Лицето ѝ беше бяло от страх, устните ѝ трепереха, но очите ѝ бяха незасегнати от ужаса. Взираха се в неговите, без да мигат, магнетични и питащи, напомняха му за очите на инструктор Солис по време на първата тренировка с мечове.

— Не можеш да ме подлъжеш — каза ѝ той.

Тя си пое дълбок дъх, измъкна ръката си от Ерлин и направи няколко жеста: „Не се опитвам да те подлъжа. Търся нещо.“

— Какво?

„Нещо, което преди не виждах.“ Обърна се към Ерлин. „Ще ни помогне.“

Вейлин отвори уста да възрази, но думите замръзнаха на устните му. Беше права: наистина щеше да им помогне. Решението изобщо не беше сложно. Знаеше, че е правилно. Щеше да им помогне, защото Ерлин беше честен и храбър, а Села беше хубава и бе видяла нещо в него. Щеше да им помогне, защото знаеше, че те не заслужават да умрат.

Отиде до заслона и извади корена ялин.

— Ето. — Подхвърли го на Ерлин. — Разрежи го на две и натъркайте ръцете и краката си. Чия миризма следват?

Ерлин подуши колебливо корена.

— Какво е това?

— Ще прикрие миризмата ви. Кого от двама ви следват?

Села се тупна по гърдите. Вейлин погледна копринения шал, който беше увит около врата ѝ, посочи го и направи жест да му го даде.

„Майка ми“ — запротестира момичето.

— Тя ще е щастлива да спаси живота ти.

Момичето се поколеба за миг, след което му подаде шала. Вейлин го върза около китката си.

— Това е отвратително — оплака се Ерлин и направи гримаса, докато натриваше противно миришещия сок по ботушите си.

— И кучетата мислят така — отвърна Вейлин.

След като се погрижиха за обувките и ръцете на Села, Вейлин ги поведе към най-гъстата част на гората. Там, на няколкостотин крачки от лагера, имаше изровена в брега дупка, достатъчно голяма да скрие двама души, но не и от опитен преследвач. Вейлин се надяваше, че тези, които ги гонят, няма да стигнат дотук. След като ги настани в скривалището, той взе парчетата от корена и натърка останалия сок по дърветата и камъните наоколо.

— Стойте тук и пазете тишина. Дори да чуете кучетата да се укротяват, не бягайте. Ако не се върна до час, тръгнете на юг, вървете два дни и после продължете на запад. След това хванете крайбрежният път на север и стойте настрана от градовете.

Понечи да тръгне, но Села се пресегна и ръката ѝ се озова близо до неговата. Сякаш внимаваше да не го докосне. Очите ѝ отново срещнаха неговите, този път без въпрос — просто искряха от благодарност.

Той се усмихна и хукна с всички сили към ловците. Рядката гора се разми край очите му. Изтормозеното му от глад тяло протестираше от усилието. Вейлин обаче преглътна болките и продължи да тича, а шалът на китката му се вееше.

Минаха пет дълги минути, преди да чуе кучетата. Далечното скимтене премина в остър заплашителен лай — бяха го надушили. Вейлин си хареса добра позиция на една паднала бреза, смъкна шала от китката си, уви го около врата си и вдигна яката, за да не се вижда. След това извади стрела и зачака. Дъхът му излизаше на пара.

Кучетата се появиха по-бързо от очакваното. Три. Изскочиха от храсталака на двайсетина крачки от него, ръмжаха, оголили жълтите си зъби. Пръскаха сняг, докато тичаха към него. Вейлин за миг се стресна: породата му беше неизвестна. Бяха по-едри, по-бързи и по-мускулести от всички кучета, които бе виждал. Дори ренфаелските хрътки, които отглеждаше Орденът, изглеждаха като домашни любимци в сравнение с тези. Най-лоши бяха очите им. Искрящо жълти и пълни с омраза, те сякаш светеха, а от устите на кучетата летеше слюнка.

Стрелата му уцели първото в гърлото, завъртя го в снега и то нададе изненадано жалостиво скимтене. Вейлин посегна отново към колчана, но следващото куче му налетя преди да успее да измъкне стрелата — скочи, протегнало ноктести лапи към гърдите му, главата му бе извита под ъгъл, за да захапе гърлото. Вейлин се претърколи, пусна лъка, извади ножа с дясната си ръка и го заби нагоре, докато падаше. Устремът на кучето помогна на ножа да мине през ребра и сухожилия и да попадне в сърцето. От устата на животното рукна гъста черна кръв. Вейлин потисна гаденето и избута потръпващото тяло настрани с крак. След това се претърколи и вдигна ножа към третото куче, готов за нападението му.

Нападение обаче не последва.

Кучето клекна, присви уши и наведе глава към земята, избягваше погледа му. Изскимтя и надигна мускулестото си тяло, приближи се малко, след което отново клекна. Погледна го боязливо, но и с някак странно, очаквателно изражение.