Антъни Райън - Кръвна песен

Момчето се намръщи.

— Защо ще ме гонят кучетата ви?

— Срещал ли си някой по време на изпитанието? — попита Тендрис. — По-точно мъж и момиче?

— Ерлин и Села?

Макрил и Тендрис се спогледаха.

— Кога? — настоя Макрил.

— Онзиден вечерта. — Вейлин беше горд от лекотата, с която излъга. Ставаше все по-добър. — Валеше и имаха нужда от подслон. Прибрах ги при мен. — Погледна Тендрис. — Грешно ли съм постъпил, братко?

— Щедростта и милосърдието никога не може да са грешни — усмихна се Тендрис и Вейлин се притесни от факта, че усмивката му изглеждаше искрена. — Още ли са в твоя лагер?

— Не, тръгнаха си на следващата сутрин. Говорихме малко. Всъщност момичето не каза нищо.

Макрил се засмя без капка веселие.

— Защото е няма, момче.

— Даде ми това. — Вейлин показа копринения шал на Села под яката си. — От благодарност, каза мъжът. Обаче изобщо не топли. Ако преследвате тях, може би кучетата са надушили шала.

Макрил се наведе и подуши с разширени ноздри, без да откъсва очи от Вейлин. „Не вярва на нито една дума.“

— Мъжът каза ли къде отиват? — попита Тендрис.

— На север, към Ренфаел. Каза, че момичето имало роднини там.

— Излъгал е — каза Макрил. — Тя няма роднини никъде. — Ръмженето на кучето се засили. Макрил бавно отстъпи и Вейлин се зачуди що за куче може да предизвика страх у собствения си господар.

— Вейлин, това е много важно. — Тендрис се наведе от седлото и го изгледа внимателно. — Момичето докосна ли те?

— Да ме докосне ли, братко?

— Да, дори съвсем леко?

Вейлин си спомни колебанието на Села и осъзна, че не го бе докоснала в нито един миг. Макар че дълбокият поглед, когато бе открила нещо в него, му се бе сторил като докосване отвътре.

— Не. Не ме е докосвала.

Тендрис се намести на седлото и кимна доволно.

— Наистина си имал късмет.

— Късмет?

— Момичето е отричаща вещица, хлапе — обясни Макрил. Беше се подпрял на падналата бреза и дъвчеше захарна тръстика, появила се отнякъде в ръката му. — Може да поквари сърцето ти с докосването на скверната си ръка.

— Това, което иска да каже нашият брат — обясни Тендрис, — е, че момичето има способност от Мрачното. Ереста на неверниците понякога се проявява по странни начини.

— Има способност? Какво значи това?

— По-добре да не те товарим с подробностите. Казваш, че са тръгнали вчера сутринта?

— Да, братко. — Вейлин внимаваше да не гледа Макрил, защото знаеше, че той го наблюдава с напрегнато подозрение.

— Тръгнаха на север.

— Аха. — Тендрис се обърна към Макрил. — Може ли да ги проследим без кучета?

Макрил сви рамене.

— Може би. Няма да е лесно след снощната буря. — Отхапа отново от тръстиката и хвърли остатъка. — Ще огледам на север от хълмовете. Вие проверете на запад и на изток. Може да са опитали да заобиколят, за да ни заблудят. — Хвърли последен враждебен поглед към Вейлин и изчезна на бегом сред дърветата.

— Време е да тръгвам, братко — каза Тендрис. — Сигурен съм, че ще те видя отново, когато преминеш всички изпитания. Кой знае, може в отряда ми да има място за млад брат със смело сърце и остър поглед.

Вейлин погледна телата на двете кучета. Кървави струи бяха опетнили снега под тях. „Щяха да ме убият. Затова ги развъждат. Не за следене. Ако бяха открили Ерлин и Села…“

— Кой знае по какви пътища ще ни поведе Вярата, братко. — Нямаше кураж да докара нещо повече от неутрален тон.

— Така е — съгласи се Тендрис. — Късметът да е с теб.

Вейлин беше толкова изненадан, че планът му е проработил, че остави Тендрис почти да се скрие, преди да се сети за най-важния въпрос.

— Братко! Какво да правя с кучето!

Тендрис погледна през рамо, преди да пришпори коня си.

— Ако си умен, го убий, ако си храбър, го запази. — Засмя се, а конят му препусна в галоп: вдигаше облаци сняг, който заблещука на зимното слънце.

Вейлин погледна кучето. То го наблюдаваше с обожание, дългият му розов език висеше от олигавената муцуна. Той отново забеляза множеството белези. Животното беше младо, но очевидно бе имало тежък живот.

— Белег. Ще те кръстя Белег.

Кучешкото месо се оказа твърдо и жилаво, но Вейлин отдавна бе спрял да придиря по отношение на храната. Белег скимтеше, докато момчето разфасоваше трупа на по-едрото куче и отделяше единия бут. Запази дистанция, докато не се върнаха в лагера и Вейлин не отряза няколко ивици месо за печене. Чак след като момчето се наяде и скри остатъка от бута в хралупата, кучето се приближи и подуши ръката му. Колкото и див да бе характерът на воларианските робски хрътки, явно изключваше канибализъм.