Антъни Райън - Кръвна песен

— Как е възможно? — зачуди се Вейлин.

Макрил отпи здрава глътка от манерката преди да продължи.

— Чувал ли си за брат Шаста?

Вейлин помнеше някои от по-невероятните военни истории на по-големите момчета.

— Шаста Брадвата?

— Същият. Легенда на Ордена, огромен мъж с ръце като дънери и юмруци като бутове шунка. Казват, че убил повече от сто души, преди да го пратят в Черната твърд. Беше истински герой… и най-тъпият главанак, когото съм срещал. Че беше и зъл, особено като пийне. Той ѝ бил тъмничар.

— Чувал съм, че бил прочут воин, служил вярно на Ордена — каза Вейлин.

Макрил изсумтя.

— Орденът оставя реликвите си в цитаделата, момче. Онези, които оцелеят през петнайсетте години и са твърде прости или откачени, за да станат инструктори или командири, ги пращат да затварят еретици, та дори да не стават за това. Виждал съм мнозина като Шаста, едри, грозни, груби идиоти, които не мислят за нищо освен за следващата битка или следващата чаша. Обикновено не оцеляват достатъчно, за да станат проблем, но ако са достатъчно едри и силни, се задържат като противна миризма. Шаста се задържа достатъчно, че да го пратят в Черната твърд, Вярата да ни е на помощ.

— Е — продължи предпазливо Вейлин, — значи е оставил килията отворена и тя се е измъкнала ли?

Макрил се изсмя неприятно.

— Не съвсем. Дал ѝ ключовете, смъкнал брадвата си от стената и почнал да избива другите братя на пост. Посякъл десетима преди един от стрелците да го надупчи достатъчно, че да го забави. Дори след това убил още двама преди да му видят сметката. Странното е, че умрял с усмивка на лице и преди това промълвил, че тя го докоснала.

Вейлин осъзна, че пръстите му си играят с нежната тъкан на шала на Села.

— Докоснала го? — Кестенявите къдрици и деликатните черти изплуваха пред очите му.

Макрил удари нова глътка от манерката.

— Така казват. Не разбират естеството на мрачните ѝ способности. Ако те докосне, ставаш неин завинаги.

Вейлин се опита трескаво да си спомни всеки досег до Села. „Аз я избутах в заслона, дали я докоснах? Не, беше навлечена… Но тя посегна… Усетих я, в главата си. Дали така ме докосна? Затова ли ѝ помогнах?“ Изпита нужда да потърси повече информация от Макрил, но знаеше, че е опасно. Следотърсачът го подозираше достатъчно. Нямаше да е разумно да го подпитва допълнително въпреки че бе пийнал.

— Оттогава я преследваме с Тендрис — продължи Макрил. — Четири седмици. Сега бяхме най-близо. Заради гадното копеле, с което пътува. Кълна се, че ще го накарам да пищи, преди да го убия. — Изхили се и отпи отново.

Вейлин усети, че ръката му се плъзва към ножа. Започваше да изпитва дълбока неприязън към брат Макрил, твърде много му напомняше на убийците от гората. А и кой знае какви заключения си беше извадил.

— Каза ми, че името му е Ерлин.

— Ерлин, Релис, Хетрил, има стотици имена.

— А кой е всъщност?

Макрил сви рамене малко пресилено.

— Кой знае? Помага на Отричащите. Крие ги, помага им да избягат. Разказа ли ти за пътуванията си? От Алпиранската империя до храмовете на Леандрен.

Вейлин стисна здраво дръжката на ножа.

— Каза ми.

— Впечатли ли те? — Макрил се оригна. — И аз съм пътувал. Мамка му, и аз съм пътувал. Мелденейските острови, Кумбраел, Ренфаел. Убивал съм бунтовници, еретици и бандити из цялата ни славна земя. Мъже, жени, деца…

Ножът на Вейлин бе наполовина излязъл от канията. „Пиян е, няма да е много трудно.“

— Веднъж с Тендрис намерихме цяла секта от семейства, молещи се на един бог в плевня в Мартиш. Тендрис се разгневи, най-добре е да не спориш с него, като изпадне в такова състояние. Нареди да залостим вратите и да полеем постройката с масло за лампи, след което извади огнивото… Не подозирах, че децата могат да пищят толкова силно.

Вейлин почти бе извадил ножа си, но видя нещо, което го спря. По брадата на Макрил се виждаха сребристи капчици. Мъжът плачеше.

— Пищяха толкова дълго… — Той вдигна манерката, но откри, че е празна. — Мамка му! — Изръмжа и се изправи, олюля се, след което изчезна в мрака. След малко се разнесе шуртенето на пикня в снега.

Вейлин знаеше, че ако ще го прави, сега е моментът. „Прережи му гърлото, докато пикае.“ Подходящ край за толкова противен човек. „Колко още деца ще убие, ако го оставя жив?“ Но сълзите го притесняваха: те показваха, че Макрил мрази това, което прави. Освен това беше брат от Ордена. Изглеждаше неправилно да убие човек, чиято съдба може да споделя след няколко години. Откри внезапна решителност, ярка и непоколебима. „Ще се бия, но няма да коля. Ще убивам противници в битка, но не и невинни. И няма да убивам деца.“