Антъни Райън - Кръвна песен

— Хутрил още ли е там? — изфъфли Макрил и се строполи със залитане на постелката. — Още ли учи малките лайнарчета как да проследяват?

— Да. Благодарни сме за неговата мъдрост.

— Майната ѝ на мъдростта му. Знаеш ли, тази работа трябваше да е моя. Командир Лилден казваше, че аз съм най-добрият следотърсач в Ордена. Казваше, че като го направят аспект, ще ме вземе в цитаделата за инструктор по пустошта. След това обаче тъпото копеле си изпроси мелденейска сабя в корема и избраха Арлин. Това набожно лайно никога не ме е харесвало. Избра Хутрил, легендарния мълчалив ловец от гората Мартиш. А мен ме прати да гоня еретици с Тендрис. — Отпусна се по гръб и почти затвори очи, а гласът му премина в шепот. — Никога не съм искал това. Просто исках да се науча да проследявам… Като моя старец… Просто исках да съм следотърсач…

Вейлин го гледаше как заспива, после добави още дърва в огъня. Белег допълзя и се настани до него, като хвърляше тревожни погледи към Макрил. Вейлин го почеса зад ушите. Не му се лягаше, защото знаеше, че сънищата му ще са пълни с горящи плевни и пищящи деца. Поривът да убие Макрил бе отминал, но той все още изпитваше неудобство да споделя лагера си с него.

Изкара още час, взирайки се в звездите, а Белег лежеше до него. От другата страна на огъня Макрил спеше пиянски сън. Беше странно, че следотърсачът издава толкова малко шум — нямаше хъркане, сумтене, дори дишането му беше леко. Вейлин се зачуди дали това е умение, което може да се научи, или е инстинкт, който братята придобиват с течение на службата. Несъмнено способността да спиш тихо можеше да удължи живота на човек. Когато очите му започнаха да се затварят, влезе в заслона и легна на одеялото си, а Белег се настани между него и изхода. Вейлин реши, че Макрил не е дошъл да го убие, но бе по-добре да се застрахова. Макрил едва ли щеше да пробва атака, ако първо трябваше да мине през кучето.

Вейлин се притисна до топлото тяло на кучето и почувства задоволство, че го е запазил. Човек можеше да има и по-лоши другари от робска хрътка…

На сутринта Макрил бе заминал. Вейлин претърси внимателно, но не намери и следа, че дори е бил тук. Както и очакваше, скривалището на Села и Ерлин бе празно. Той свали шала от врата си и огледа сложната шарка, втъкана в коприната. Златните нишки образуваха различни символи. Някои бяха очевидни — полумесец, слънце, птици; други не познаваше. Вероятно икони от вярванията на Отричащите. В такъв случай трябваше да го хвърли. Инструкторите щяха да му наложат сериозно наказание, може би надхвърлящо нормалния пердах. Но шалът беше толкова хубав, майсторски изтъкан, а златната нишка блестеше като нова. Знаеше, че Села ще скърби за загубата — все пак шалът беше от майка ѝ.

Вейлин въздъхна и прибра шала в ръкава си, после отправи мълчалива молитва към Покойните да осигурят безопасно пътуване на двамата. Върна се в лагера, потънал в размисли. Трябваше да реши какво да каже на инструктор Хутрил и да обмисли лъжите си внимателно.

Белег подскачаше пред него и щракаше игриво с челюсти.

Обратният път с инструктор Хутрил беше мълчалив. Вейлин бе единственото момче в каруцата. Попита за останалите, но получи само изръмжаване: „Лоша година, с тая буря.“ Вейлин потръпна, но потисна паниката за другарите си, след което се качи в каруцата. Хутрил изгледа Белег, който подскачаше в снега. И продължи да го гледа безизразно, докато Вейлин разказваше частично измислената история: придържаше се към версията, която бе разказал на Тендрис, но премълча за снощното появяване на Макрил.

Единствената реакция на учителя бе повдигане на веждата, когато Вейлин спомена следотърсача. Хутрил остави тишината да се проточи и Вейлин каза:

— Ъ-ъ, учителю, предлагам да вземем кучето в цитаделата. Инструктор Джеклин може да го ползва.

— Аспектът ще реши — отвърна Хутрил.

Отначало изглеждаше, че аспектът ще говори още по-малко. Седеше зад широкото дъбово бюро и гледаше Вейлин над сплетените си пръсти, докато той повтаряше историята с надеждата, че я е запомнил правилно. Присъствието на инструктор Солис в ъгъла не допринасяше за комфорта му. Вейлин беше посещавал покоите на аспекта само веднъж, да донесе един свитък, и сега откри, че купчините с книги и пергаменти са се увеличили. Имаше стотици книги, от пода до тавана, а останалото място бе заето от свитъци и овързани с панделки документи. Библиотеката на майка му бледнееше пред тази тук.

Вейлин се изненада, че никой не прояви интерес към Белег. Учителите изглеждаха умислени, а по принцип трудно се впечатляваха. Когато го посрещна на двора, Солис изгледа кучето само с кратък незаинтересован поглед.