Антъни Райън - Кръвна песен

— Ниса и Дентос се върнаха. Останалите се очакват утре. Остави нещата си тук и ме последвай. Аспектът иска да те види в покоите си.

Вейлин предполагаше, че аспектът ще иска обяснение защо се е върнал с това огромно куче, и повтори историята си, когато го запитаха за изпитанието.

— Изглежда, си се хранил добре — отбеляза аспектът. — Обикновено момчетата се връщат по-хилави и слаби.

— Имах късмет. Белег… кучето ми помогна — надуши един елен, загинал в бурята. Не мислех, че е в нарушение с правилата на изпитанието, защото ни е позволено да ползваме всичко налично в пустошта.

— Да. — Аспектът плесна с ръце, после ги положи на бюрото с дланите надолу. — Много находчиво. Жалко, че не си успял да помогнеш на брат Тендрис в издирването му. Той е един от най-ценените служители на Вярата.

Вейлин се замисли за горящите деца и кимна искрено.

— Така е, аспект. Останах впечатлен от неговата отдаденост.

Зад него Солис издаде някакъв звук, но не се разбра, дали е смях, или изсумтяване.

Аспектът се усмихна — непривично изражение на тясното му лице, — но усмивката бе тъжна.

— Случиха се… събития, отвъд стените ни, след началото на изпитанието. Затова те повиках. Военачалникът е напуснал поста си. Това предизвика недоволство в кралството. Военачалникът беше популярен сред простолюдието. Като признание за службата му кралят му е осигурил един дар. Знаеш ли какво е това?

— Подарък, аспект.

— Да, кралски подарък. Всичко, което е по силите му. Военачалникът си го е избрал и кралят очаква ние да го осъществим. Само че орденът ни не се командва от краля. Ние защитаваме държавата, но служим на Вярата, която е с предимство. Въпреки това той има очаквания, а не е лесно да се откаже на крал.

Вейлин се поколеба. Аспектът явно очакваше нещо от него, но той нямаше представа какво. Накрая реши, че тишината е непоносима.

— Разбирам, аспект.

Аспектът размени кратък поглед със Солис.

— Разбираш ли, Вейлин? Знаеш ли, какво означава това?

„Вече не съм син на Военачалника.“ Не беше сигурен как се чувства от това. Даже не беше сигурен дали въобще му пука.

— Аз съм брат от Ордена, аспект. Събитията отвъд стените на цитаделата не ме интересуват, докато не издържа Изпитанието на меча и не ме пратят да защитавам Вярата.

— Твоето присъствие тук беше символ за отдадеността на Военачалника към Вярата и Кралството — обясни аспектът. — Но след като вече не заема този пост, той иска сина си обратно.

Вейлин се учуди от това, че не изпита нито радост, нито изненада. Нямаше подскачане на сърцето и свиване на корема в пристъп на вълнение. Просто сковано объркване. „Военачалникът иска сина си обратно.“ Помнеше тропота на подковите по влажната земя в утринната мъгла и суровата команда на баща си. „Верността е нашата сила.“

Насили се да погледне аспекта в очите.

— Ще ме отпратите ли?

— Моите желания не са от значение. Нито тези на инструктор Солис, които, повярвай ми, бяха изказани ясно. Не, това е твое решение, Вейлин. Кралят не може да ни нарежда, а според правилата на Ордена никой послушник не може да бъде изгонен, освен ако не се провали в изпитанията или не наруши грубо Вярата. Кралят е предоставил избора на теб.

Вейлин потисна горчивия си смях. „Избор? Баща ми го направи някога. Както и аз трябва да го направя сега.“

— Военачалникът няма син — каза той на аспекта. — А аз нямам баща. Аз съм брат от Шестия орден. Мястото ми е тук.

Внезапно аспектът му се стори много по-възрастен. „Колко ли е стар?“ Беше трудно да се каже. Имаше същите плавни движения като останалите инструктори, но лицето му бе уморено от живота, а очите му изглеждаха натежали от опит. В тях имаше и тъга, и съжаление.

— Аспект — обади се инструктор Солис. — Момчето има нужда от почивка.

Аспектът вдигна глава и погледна Вейлин с уморените си очи.

— Това ли е окончателното ти решение?

— Да.

Аспектът се усмихна, но Вейлин виждаше, че се усмихва насила.

— Стопляш сърцето ми, малки братко. Заведи кучето при инструктор Чекрил. Мисля, че ще го посрещне по-топло, отколкото предполагаш.

— Благодаря, аспект.

— И аз ти благодаря, Вейлин. Свободен си.

— Воларианска робска хрътка — възкликна инструктор Чекрил. Белег го гледаше, наклонил глава с любопитство. — Не съм виждал такава от повече от двайсет години.

Инструктор Чекрил беше весел жилав мъж на средна възраст с резки движения, сходни с тези на кучетата, за които се грижеше с всеотдайност. Робата му бе мръсна, с петна от кал, слама и смес от урина и тор. Миризмата, която се носеше от него, бе доста неприятна, но той явно не ѝ обръщаше внимание, както и на евентуалното неудобство на останалите.