Антъни Райън - Кръвна песен

— Одра ли я? — попита Вейлин.

Норта се намръщи и го погледна с гневно объркване.

— Какво?

— Одра ли мечката?

— Не. Бурята се развихряше, а не можех да я мъкна до заслона, затова ѝ отрязах лапите, за да взема ноктите.

— Мъдро решение, братко. И впечатляващо постижение.

— Не знам — обади се Дентос. — Според мен орловата сова на Кейнис също е попадение.

— Сова? — каза Вейлин. — Аз доведох робска хрътка.

Продължиха да се заяждат добронамерено още известно време. Даже Норта се включи — отбеляза колко е изпосталял Дентос. Отново бяха братя, но все още не всичките. Легнаха си по-късно от обикновено. Искаше им се да изчакат следващия, но умората взе връх. Вейлин спа без сънища, но се събуди стреснато и инстинктивно посегна за ловджийския си нож. Спря, когато видя момчето на съседното легло.

— Баркус? — попита сънено.

Чу се само тихо изръмжаване; Баркус не помръдна.

— Кога се прибра?

Не последва отговор. Баркус седеше неподвижно, а мълчанието му бе смущаващо. Вейлин се надигна и попита:

— Добре ли си?

Пак тишина. Вейлин се зачуди дали да не извика инструктор Солис, но накрая Баркус проговори:

— Дженис е мъртъв. — Абсолютната липса на чувства в гласа му беше смущаваща. Баркус беше от момчетата, които винаги чувстваха нещо: радост, гняв, изненада, чувството винаги присъстваше в гласа и в изражението му. Но сега нямаше нищо, само студените факти. — Открих го замръзнал до едно дърво. Наметалото му го нямаше. Мисля, че сам е поискал да се случи. Не беше същият, след смъртта на Микел.

Микел, Дженис… Още колко? Дали някой от тях щеше да остане накрая? „Трябва да съм ядосан. Ние сме още момчета, а тези изпитания ни убиват.“ Но нямаше гняв, само умора и тъга. „Защо не мога да ги мразя? Защо не мразя Ордена?“

— Лягай, Баркус — каза той на приятеля си. — Утре сутринта ще изкажем благодарност за живота на нашия брат.

Баркус потръпна и се присви.

— Страх ме е какво ще видя, когато заспя.

— И мен. Но ние сме от Ордена и следователно от Вярата. Покойните не искат да страдаме. Те изпращат сънища да ни напътстват, а не да ни тормозят.

— Бях гладен, Вейлин. — В очите на Баркус заблестяха сълзи. — Бях гладен и не помислих за смъртта на бедния Дженис и как ще ни липсва. Просто прерових дрехите му за храна. Нямаше никаква и затова го проклех. Проклех загиналия си брат.

Вейлин мълчеше и гледаше как Баркус плаче в мрака. „Изпитанието на пустошта. По-скоро изпитание на сърцето и душата. Гладът те изпитва по безброй начини.“

— Не си го убил ти — промълви той накрая. — Не можеш да прокълнеш душа, която се е присъединила към Покойните. Дори да те е чул, брат ни ще разбере тежестта на изпитанието.

Трябваше доста убеждаване, но след час Баркус си легна — беше прекалено уморен, за да издържи. Вейлин също легна. Знаеше, че ще му е трудно да заспи и че на следващия ден ще е тромав и изтощен. „Инструктор Солис пак ще почне да ни налага.“ Лежеше буден и мислеше за мъртвия си приятел, за Ерлин и Села, за Макрил, който бе плакал, също като Баркус. Имаше ли място за подобни мисли в Ордена? Внезапно в главата му се появи нежелана мисъл, ясна и ярка, която го шокира. „Върни се при баща си и може да мислиш каквото си искаш.“

Той се стресна. Откъде бе дошло пък това? „Да се върна при баща си?“

— Нямам баща. — Не осъзна, че го е казал на глас, докато Баркус не се извъртя и не промърмори сънено. От другата страна Кейнис също се размърда, въздъхна дълбоко и придърпа одеялото над главата си.

Вейлин се сви и стисна очи, вкопчен в мисълта: „Нямам баща.“

Пролетта дойде и снегът на тренировъчното поле отстъпи пред зеленината. Момчетата продължаваха да се упражняват с инструктор Солис. Уменията им се увеличаваха с всеки ден, както и синините. В края на месец онасур започнаха да се подготвят за Изпитанието на познанието под наставничеството на инструктор Грейлин.

Всеки ден слизаха в обширното хранилище и слушаха разказите му за историята на Ордена. Грейлин беше роден разказвач и редеше истории за велики дела, героизъм и правосъдие, които караха повечето момчета да слушат запленено. И Вейлин харесваше легендите, но интересът му бе помрачен от това, че всички бяха за дръзки приключения и грандиозни битки, но никога не споменаваха за преследване на Отричащи или за затварянето им в Черната твърд. В края на всеки урок Грейлин ги изпитваше какво са запомнили. Който отговореше правилно, получаваше нещо сладко, а тези, които не можеха, тъжно поклащане на глава и мрачен коментар. Инструктор Грейлин не беше суров като останалите и никога не ги биеше — наказанията му се ограничаваха до думи и жестове. Освен това никога не псуваше като другите инструктори, включително немия Сментил, който успяваше да изобрази всякакви цинизми с жестове.