Антъни Райън - Кръвна песен

— Казваш, че си убил останалите от глутницата?

— Да, учителю. Брат Макрил каза, че сега той ме приема за водач на глутницата.

— Да. Прав е за това. Кучетата са вълци, Вейлин, живеят на глутници, но инстинктът им е притъпен — глутниците са временни и те лесно забравят кой е водач. Робските хрътки са различни, в тях има достатъчно вълче, за да пазят реда в глутницата, но са много по-свирепи. Развъждат ги така от векове. Оцеляват само най-злостните кутрета. Казват, че са докоснати от Мрачното. Че са променени по някакъв начин, имат и от кучето, и от вълка, но са различни. Когато си убил водача, кучето те е видяло като силен и достоен негов заместник. Това не се случва всеки път. Определено си имал късмет, младежо.

Чекрил извади от кесията на колана си късче сушено говеждо, клекна и го подаде на Белег. Вейлин забеляза внимателните му колебливи движения. „Уплашен е. Бои се от Белег.“

Кучето подуши внимателно месото, после погледна въпросително Вейлин.

— Виждаш ли? — каза Чекрил. — Няма да вземе от мен. Ето. — И му подхвърли късчето. — Дай му го ти.

Вейлин протегна месото към Белег и той го грабна и го глътна.

— Учителю, защо ги наричат робски хрътки?

— Воларианците имат роби, много роби. Ако някой избяга, го връщат и му отрязват кутретата. Ако избяга пак, пускат робските хрътки. И те го връщат, само че в коремите си. Не е лесно за куче да убие човек. Хората са по-силни, отколкото предполагаш, и по-коварни от всяка лисица. За да може едно куче да убие човек, трябва да е силно и бързо, но също така и хитро и свирепо, много свирепо.

Белег легна в краката на Вейлин, положи глава на ботушите му и запотупва по пода с опашка.

— Изглежда съвсем дружелюбен.

— За теб. Но не забравяй, че е убиец. С тази цел е отгледан.

Инструктор Чекрил отвори едно отделение на кучкарника.

— Ще го приютим тук — каза през рамо. — Доведи го ти, че иначе няма да остане.

Белег се подчини, последва Вейлин и се завъртя веднъж, преди да легне на сламата.

— Ще трябва да го храниш — продължи Чекрил. — И да му чистиш също. Два пъти дневно.

— Разбира се, учителю.

— Освен това ще му трябват и много упражнения. Не мога да го извеждам с другите кучета, защото ще ги избие.

— Ще се грижа за него, учителю. — Вейлин потупа Белег по главата и това предизвика атака от облизвания, която го събори на земята. Момчето се засмя и обърса лигите от лицето си. — Чудех се дали ще му зарадваш, учителю. Мислех, че може да го убиете.

— Да го убием? Не, в името на Вярата! Ковачът ще изхвърли ли един прекрасен меч? Ще го ползвам за разплод, ще ми направи множество кученца. Надявам се да са силни като него, но по-лесни за дресировка.

Вейлин остана в кучкарника още час, за да нахрани Белег и да се увери, че той ще свикне с новото си жилище. Когато си тръгна, скимтенето на кучето беше ужасно жалостиво, но Чекрил го убеди, че животното трябва да свикне, и Вейлин не погледна назад, макар че Белег започна да вие.

Всички бяха изтощени. Вейлин разказа пръв за изпитанието си. Кейнис, също като него, не изглеждаше заслабнал: бе намерил убежище в хралупа на един древен дъб, но бил нападнат от разярена сова. Дентос, който по принцип не беше много охранен, бе видимо мършав след седмицата, изкарана на корени и няколко птички и катерички, които бе успял да улови. Също като инструкторите, Вейлин и Кейнис не бяха особено впечатлени от историята му. Сякаш трудностите бяха подхранили безразличието им.

— Какво е робска хрътка? — попита Кейнис.

— Воларианско куче — отвърна Дентос. — Гадни животни. Не стават за боеве, защото се обръщат срещу стопаните си. — Обърна се към Вейлин и го изгледа с внезапен интерес. — Донесе ли някаква храна?

Замълчаха. Кейнис точеше ловджийския си нож, а Дентос гризеше сушеното еленско, което Вейлин бе скрил под наметалото си. Ядеше на малки хапки, защото знаеше, че празният му стомах не може да понесе много.

— Не мислех, че ще издържа — каза Дентос. — Наистина си мислех, че ще умра.

— Никой от братята, с които тръгнах, не се е върнал — отбеляза Вейлин. — Инструктор Хутрил каза, че е заради бурята.

— Започвам да разбирам защо в Ордена има толкова малко братя.

Следващият ден бе най-лекият от цялото им време в Ордена. Вейлин очакваше, че ще се върнат към суровите тренировки, но Солис запълни сутринта с уроци по езика на жестовете. Вейлин откри, че способностите му са се подобрили след краткия контакт с Ерлин и Села, макар и не с много — все още бе далече от майсторството на Кейнис. Следобеда тренираха с мечове. Инструктор Солис показа ново упражнение, в което ги замеряше с гнили плодове и зеленчуци, а момчетата трябваше да се бранят с дървените си мечове. Беше миризливо, но приятно. По-скоро игра, за разлика от обичайните тренировки, които оставяха синини и разкървавени носове.