Антъни Райън - Кръвна песен

— Благодарни сме за мъдростта ви, учителю — увери го Вейлин. — Може ли да поговоря с братята си?

— Както искаш. — Лечителят притисна парче памук към носа на Дентос. — Дръж го, докато кървенето не спре. Не гълтай кръвта, а я плюй. В купата. Ако ми изцапаш пода, ще съжаляваш, че брат ти не те е убил. — Излезе и ги остави сами в напрегнатата тишина.

— Как е? — обърна се Вейлин към Дентос.

Момчето едва успя да изгъгне:

— Счупи ми носа.

Вейлин се завъртя към Кейнис, който притискаше бинтованата си ръка.

— А ти?

Кейнис погледна превързаните си пръсти.

— Инструктор Хентал го намести. Каза, че ще отече. Няма да мога да държа меч поне седмица. — Млъкна и изплю гъста кървава храчка в купата до леглото. — Извади ми и зъба. Натъпка го с памук и ми даде червен цвят за болката.

— Помага ли?

Кейнис се намръщи.

— Не особено.

— Е, заслужи си го.

Но лицето на момчето се изписа гняв.

— Чу го какво каза…

— Чух. Чух и какво каза ти преди това. Знаеш, че има проблеми с уроците, но реши да го поучаваш. — Обърна се към Дентос. — А ти не трябваше да го провокираш. Имаме достатъчно възможности да се нараняваме по време на упражненията. Правете го там, щом трябва.

— Ама той само ме ядосва — изфъфли Дентос. — Прави се на голям умник.

— Тогава научи нещо от него. Той има познания, ти имаш нужда, кой по-добър ще намериш? — Вейлин седна до Дентос. — Знаеш, че ако не издържиш изпитанието, ще трябва да напуснеш. Това ли искаш? Да се върнеш в Нилсаел да помагаш на чичо си с кучешките боеве и да разправяш на пияниците в кръчмата как си бил на косъм да влезеш в Шестия орден? Обзалагам се, че ще са много впечатлени.

— Разкарай се, Вейлин. — Дентос се наведе, за да може голямата капка кръв да падне от носа му в купата.

— И двамата знаете, че не бях длъжен да остана тук — каза Вейлин. — Знаете ли защо го направих?

— Защото мразиш баща си — веднага отговори Кейнис.

Вейлин преглътна забележката: не подозираше, че чувствата му са толкова очевидни.

— Не можех просто да напусна. Не можех да живея извън Ордена и да чакам един ден да чуя какво се е случило с вас. Да се чудя дали ако съм останал, това би могло да се избегне. Загубихме Микел и Дженис. Не можем да губим други. — Стана и тръгна към вратата. — Вече не сме деца. Но не мога да ви накарам да направите нещо насила. От вас си зависи.

— Извинявай — каза Кейнис. — За това дето казах за баща ти.

— Нямам баща — напомни му Вейлин.

Кейнис се засмя и от устната му потече гъста кръв.

— И аз. — Завъртя се и хвърли окървавения парцал по Дентос. — Ами ти, братко? Имаш ли баща?

Дентос също се засмя въпреки болката.

— Няма да го призная дори да ми даде торба злато!

Смяха се дълго, и тримата. Болката намаля и бе забравена. Смееха се и не коментираха колко ги боли.

Момчетата почнаха да обучават Дентос сами. Той продължаваше да не запомня нищо от инструктор Грейлин, затова всяка вечер му повтаряха истории от миналото на Ордена и го караха да ги наизустява. Беше досадна и изтощителна задача след продължителните тренировки, когато само искаха да си легнат, но продължаваха с твърда решителност. Като на най-напреднал, основната тежест се падаше на Кейнис, който се доказа като съвестен, макар и нетърпелив учител. Обичайно кротката му натура бе подложена на истинско изпитание от твърдоглавия отказ на Дентос да запомни повече от няколко факта наведнъж. Баркус имаше стабилни, макар и не пребогати познания по историята на Ордена и предпочиташе хумористичните легенди, като тази за брат Йелна, който, останал без никакви оръжия, накарал противника си да припадне с изключително противна и силна пръдня.

— Няма да го изпитват за пърдящия брат — заяви отвратено Кейнис.

— Откъде знаеш? — отвърна Баркус. — Нали и това си е в историята?

За всеобща изненада най-добрият учител се оказа Норта — методите му бяха праволинейни, но ефективни. Сякаш имаше неестествената способност да кара Дентос да запомня повече. Вместо просто да разказва и да очаква Дентос да повтаря дума по дума той правеше паузи, задаваше въпроси и го окуражаваше да мисли за поуките. Обичайният му стремеж да преувеличава бе забравен и той дори пропускаше очевидните възможности да се подиграе на невежия си ученик. Дори Вейлин, който бе доста критично настроен към Норта, трябваше да признае, че той е не по-малко решен от останалите да запази групата. Животът в Ордена беше достатъчно труден, а без приятели щеше да е непоносим. Методите на Норта носеха успех, но изборът му на истории беше доста ограничен. Баркус предпочиташе хумора, Кейнис рецитираше притчи, описващи добродетелите на Вярата, а Норта си падаше по трагедиите. Описваше с наслада пораженията на Ордена, падането на цитаделата в Улнар, смъртта на великия Лесандер, смятан от мнозина за най-добрия воин, загинал заради забранена любов към жена, която го предала на враговете. Трагичните истории на Норта бяха безкрайни. Вейлин не беше чувал някои от тях и се чудеше дали русолявият младеж не ги измисля.