Антъни Райън - Кръвна песен

— Скапана, проклета, тъпа работа! — ядоса се Дентос, когато ножът му изкара искри, удряйки се в стената. Явно нервите влияеха на точността му.

— Изгаряш — каза Норта. Ако играч не уцелеше дъската, изпадаше от играта и губеше ножа.

Беше ред на Вейлин, който заби острието до външния ръб на кръга, по-добро хвърляне от обикновено. Ножът на Кейнис бе малко по-навътре, но Норта спечели, като уцели само на един пръст от центъра.

— Просто съм най-добър — заяви той, докато събираше ножовете. — Наистина трябва да спра да играя. Не е честно спрямо вас.

— О, я стига! — викна Дентос. — Бил съм те сто пъти.

— Само когато те оставя да ме биеш — отвърна спокойно Норта. — Ако не го правя, няма да искаш да играем.

— Да бе. — Дентос извади нож от колана си и го хвърли с грациозно движение. Може би беше най-доброто мятане, което Вейлин бе виждал. Ножът се заби до дръжката право в центъра на мишената. — Надмини това, богаташче!

Норта повдигна вежди.

— Късметът е на твоя страна днес, братко.

— Да бе, късмет! Ще хвърляш ли, или не?

Норта сви рамене, извади нож и се прицели внимателно. Дръпна бавно ръката си и я стрелна напред толкова бързо, че сякаш се замъгли, а ножът се превърна в мигновено сребърно проблясване и полетя към мишената. Чу се издрънчаване на метал в метал, острието се удари в дръжката на ножа на Дентос и падна на няколко крачки встрани.

— Е, добре. — Норта се наведе и вдигна ножа, върхът му бе огънат. — Мисля, че е за теб — каза и го подаде на Дентос.

— По-скоро сме наравно. Щеше да уцелиш центъра, ако моят нож вече не беше забит.

— Но не успях, братко. — И продължи да държи ножа, докато Дентос не го взе.

— Този няма да го заменям — заяви той. — Ще си го оставя за късметлийски талисман. Като онзи копринен шал, дето Вейлин си мисли, че не го виждаме.

Вейлин изсумтя отвратено.

— Нищо ли не може да се скрие от вас бе, смотаняци?

Продължиха да играят, като този път Вейлин подхвърляше дъската във въздуха. Тук беше силата на Кейнис и той бе събрал пет ножа, докато Баркус излезе.

— Реших, че ще останеш там завинаги — посрещна го Дентос.

Баркус изглеждаше смутен и отвърна с кратка, сдържана усмивка, преди да се обърне и забързано да излезе.

— Мамка му! — въздъхна Дентос. Понатрупаната му увереност се бе стопила.

— Дръж се, братко. — Вейлин го потупа по рамото. — Скоро ще свърши. — Тонът скриваше безпокойството му. Притесняваше се от държането на Баркус, напомняше му на мрачните изражения на по-големите, когато станеше дума за изпита. Докато се чудеше защо изпитанието предизвиква такива мрачни емоции, си спомни думите на инструктор Грейлин: „Никое друго изпитание не разголва така душата.“

Стегна се и приближи вратата, а в главата му се прескачаха стотици въпроси. „Запомни, Карлист е третият аспект на Ордена, не вторият. Честа грешка, заради убийството на предшественика му само два дни след като заема поста.“ Пое си дъх, за да спре треперенето на ръцете си, завъртя тежката месингова дръжка и влезе.

Стаята беше малка, съвсем обикновено помещение с нисък таван и тясно прозорче. Имаше свещи, но те не успяваха да разведрят потискащата обстановка. Зад голяма дъбова маса седяха трима души с раса, различни от неговото тъмносиньо, които очевидно не бяха от Шестия орден. Безпокойството на Вейлин премина в нова насока и той не успя да потисне потръпването си. „Що за изпитание е това?“

— Вейлин — започна една от изпитващите, руса жена със сива роба. Усмихна му се топло и посочи стола пред масата. — Заповядай, седни.

Той се стегна и тръгна към стола. Тримата го наблюдаваха мълчаливо, давайки му шанс да ги огледа на свой ред. Едрият мъж, със зелена роба, беше дебел и плешив, с рехава брада. Не можеше да се сравнява с инструктор Грейлин, защото не притежаваше вродената му сила. Розовото му месесто лице лъщеше от пот, а челюстите му мърдаха — дъвчеше нещо. А, да — на масата, до лявата му ръка, имаше купа с череши, а червеникавите му устни подсказваха, че често посяга към нея. Гледаше Вейлин със смес от любопитство и очевидна надменност. Обратно, другият мъж, с черна роба, беше слаб, та дори мършав, но бе също толкова плешив. Изражението му бе по-притесняващо от това на дебелия. Носеше същата сурова маска на фанатична отдаденост като брат Тендрис.

Но вниманието на Вейлин беше привлечено от жената в сиво. Изглеждаше на трийсет и няколко, ъгловатото ѝ лице беше миловидно и смътно познато. Косата ѝ бе златиста. Но най-интригуващи бяха очите ѝ, светли и пълни с топлота и съчувствие. Напомняше му за бледото лице на Села и добротата, която бе видял в нея, когато тя се сдържа да го докосне. Но Села беше изплашена, а му се струваше, че никога няма да види тази жена толкова уязвима. В нея имаше сила. Същата сила, която имаше в аспекта или в инструктор Солис. Беше му трудно да откъсне очи от нея.