Антъни Райън - Кръвна песен

— Да, аспект?

— Тя докосна ли те?

Вейлин знаеше за кого говори, разбира се. Беше глупаво да се надява, че ще се измъкне, без да се стигне до този въпрос.

— Питате за Села ли, аспект?

— Да. Села убийцата, Отричаща и ученичка на Мрачното. Помогна на нея и на предателя в пустошта, нали?

— Чак после разбрах кои са те, аспект. — Истина, скриваща лъжата. Усети, че започва да се поти, и се замоли да не си проличи. — Те бяха просто странници в бурята. Катехизисът на милосърдието ни учи да приемаме странниците за братя.

Корлин Ал Сентис вдигна леко глава, а нетрепващият му поглед стана преценяващ.

— Не знаех, че тук ви преподават Катехизиса на милосърдието.

— Не ни го преподават, аспект. Майка ми ме научи на всички катехизиси.

— Аха. Тя беше дама, известна с милосърдието си. Но ти не отговори на въпроса ми.

Тук не беше нужно да лъже.

— Не ме докосна, аспект.

— Нали знаеш за силата на докосването ѝ? Какво прави с душите на хората?

— Брат Макрил ми разказа. Имал съм късмет, че съм избегнал подобна съдба.

— Наистина. — Погледът на аспекта омекна, макар и минимално. — Може да ти се струва, че това изпитание е било най-тежкото, но знай, че оттук насетне ще става още по-трудно. Животът във вашия орден никога не е бил лесен. Много от братята ти ще обезумеят или ще бъдат осакатени преди да се присъединят към Покойните. Нали го разбираш?

Вейлин кимна.

— Да, аспект.

— Прави ти чест, че си решил да останеш, след като е имало възможност да си тръгнеш без последствия. Отдадеността ти към Вярата ще бъде запомнена.

Нямаше видима причина, но Вейлин усети тези думи като заплаха, въпреки че дори аспектът не осъзнаваше, че я изрича. Все пак се насили да отговори.

— Благодаря, аспект.

Излезе, затвори вратата, облегна се на нея и въздъхна с облекчение. Минаха няколко секунди, преди да обърне внимание на останалите. Изглеждаха притеснени, особено Дентос.

— Вярата да ми е на помощ — прошепна той, притеснен от изтормозения вид на Вейлин.

Вейлин се стегна, опита да му се усмихне и тръгна, като се стараеше да не бърза.

С изключение на Дентос всички бяха депресирани след Изпитанието на познанието. Кейнис мълчеше, Баркус отговаряше едносрично, Норта бе агресивно свиреп, а Вейлин бе завладян от спомени за майка си и прекара целия ден като в мъгла: подхвърляше храна на Белег и отбягваше опитите му за игра, преди да се присъедини към другите за безцелно мятане на ножове.

— Ама че тъпотии — заяви Дентос, единственият, който бе запазил прилично настроение, и метна ножа си към подхвърлената от Баркус дъска. Оживеността му беше още по-дразнеща поради факта, че не усещаше мрачното настроение на другарите си. — Въобще не ме попитаха нищо за Ордена. Само за майка ми и къде съм расъл. Дамата аспект, Елера не знам коя си, ме пита дали ми е мъчно. Да ми е мъчно?! Да не съм луд да искам да се върна в оная помийна яма!

Взе дъската, измъкна ножа си и я хвърли нагоре за опита на Норта. Ножът мина доста встрани и всъщност съвсем близо до главата на Дентос.

— Внимавай бе!

— Спри да говориш за изпитанието — предупреди го Норта.

— Че защо? — засмя се Дентос с искрено объркване. — Нали всички го издържахме? Всички сме тук и ще ни пуснат да отидем на Равноденствения панаир.

Вейлин се зачуди защо не бе осъзнал, че всички са издържали изпитанието. „Защото няма вкус на победа.“

— Просто не искаме да говорим за това, Дентос — каза той. — За нас не беше толкова лесно. По-добре да не говорим повече.

Шест момчета от другите групи бяха отпаднали и трябваше да се махнат. Видяха ги на сутринта, сгърбени фигури в мъглата, вървящи тихо към портата, нарамили скромните си вещи. Подсмърчането им се чуваше ясно. Не можеше да се определи кое от момчетата плаче — дали едно, или всичките.

— Аз със сигурност няма да плача — заяви Норта. Стояха на стената, увити в наметалата, и чакаха слънцето да прогони мъглата и да дойде време за закуска.

— Къде ли ще отидат? — зачуди се Баркус. — Дали въобще има къде?

— В кралската гвардия — отговори Норта. — Пълна е с отхвърлени от Ордена. Може би затова ни мразят толкова.

— Майната му — изръмжа Дентос. — Аз знам къде бих отишъл. Направо на пристанището. Ще се хвана на някой от търговските кораби, дето плават на запад. Чичо Фентис се върна оттам богат като цар. Коприна и лекарства. Единственият богаташ в историята на селото. Не че това му помогна. Пукна след една година от черна шарка, лепната от някоя пристанищна курва.