Антъни Райън - Кръвна песен

— Вейлин — каза тя. — Знаеш ли кои сме ние?

Той реши, че няма смисъл да гадае.

— Не, милейди.

Дебелият изръмжа и лапна една череша.

— Поредното неуко пале — каза, докато мляскаше. — Не учат ли тази малки диваци на нещо друго освен да се колят?

— Учат ни да защитаваме вярващите и Кралството, сър.

Дебелакът спря да дъвче и надменността му се смени с гняв.

— Ще видим какво знаеш за Вярата, младежо.

— Аз съм Елера Ал Менда — каза русата жена. — Аспект на Петия орден. Това са моите братя аспекти Дендриш Хендрил от Третия орден — тя посочи дебелия мъж в зелено — и Корлин Ал Сентис от Четвъртия орден. — Слабият мъж в черно кимна и се навъси още повече.

Вейлин се смути от величайшата компания. Трима аспекти в една стая, събрани заради него! Знаеше, че трябва да се чувства поласкан, но усещаше само смразяваща несигурност. Какво щяха да питат трима аспекти от други ордени за историята на неговия?

— Чудиш се за прилежно научените факти за изумителната история на Шестия орден с безбройните му кръвопролития. — Дендриш Хендрил, дебелият, изплю костилката в изящно бродирана кърпичка. — Инструкторите ви заблудиха, момче. Няма да питаме за отдавна мъртви герои и битки, които е по-добре да останат забравени. Не това познание търсим.

Елера Ал Менда завъртя глава и се усмихна на колегата си.

— Мисля, че трябва да обясним изпитанието по-подробно, скъпи братко.

Дендриш Хендрил присви очи и не отговори, а посегна за нова череша.

— Изпитанието на познанието — продължи Елера, обръщайки се към Вейлин, — е уникално с това, че всички братя и сестри от различните ордени трябва да го преминат. Това не е тест на сила, умение или памет. Това е изпитание на самопознанието. За да служиш на ордена си, трябва да имаш не само умения с оръжията, също както служителите на моя трябва да умеят и друго освен да лекуват. Душата определя кой си ти, тя те напътства в службата на Вярата. Това изпитание ще покаже, на нас и на теб, дали познаваш естеството на душата си.

— И не се опитвай да лъжеш — намеси се Дендриш Хендрил. — Тук не можеш, а ако пробваш, ще провалиш изпита.

Несигурността на Вейлин се задълбочи. Лъжите го пазеха в безопасност. Лъженето се бе превърнало в необходимост за оцеляване. Ерлин и Села, вълкът в гората, нападателят, когото беше убил. Тайни, забулени в лъжи. Той кимна, опита се да се пребори с паниката и отвърна:

— Разбирам, аспект.

— Не, момче. Готов си да надрискаш гащите. Направо го подушвам.

Усмивката на аспект Елера трепна леко, но тя задържа вниманието си.

— Страх ли те е, Вейлин?

— Изпитанието почна ли, аспект?

— Почна от момента, в който влезе в стаята. Отговори, ако обичаш.

„Не можеш да лъжеш.“

— Притеснявам се. Не знам какво да очаквам. Не искам да напускам Ордена.

— По-скоро те е страх да застанеш пред баща си — изсумтя Дендриш Хендрил. — Мислиш ли, че ще се радва да те види?

— Не знам — отвърна честно Вейлин.

— Баща ти искаше да се върнеш — каза Елера. — Това не ти ли показва, че го е грижа за теб?

Вейлин се размърда от неудобство. Избягваше и потискаше спомените за баща си от толкова време, че му бе трудно да издържи този разпит.

— Не знам какво показва. Почти не го познавах и преди да дойда тук. Често го нямаше. Сражаваше се за краля, а когато си беше вкъщи, рядко говореше с мен.

— Значи го мразиш? — попита Дендриш Хендрил. — Това е разбираемо.

— Не го мразя. Не го познавам. Не е от моето семейство. То е тук.

Слабият мъж, Корлин Ал Сентис, проговори за пръв път. Гласът му беше груб и дрезгав.

— Убил си човек, по време на Изпитанието на прехода. — Трескавите му очи се втренчиха в очите на Вейлин. — Хареса ли ти?

Вейлин се вцепени. „Те знаят! Какво ли още знаят?“

— Аспектите обменят информация, момче — каза Дендриш Хендрил. — Това е в основата на Вярата. Обединение в целта, обединение в доверието. На това се крепи държавата ни. Добре е да го запомниш. И не се бой, мрачните ти тайни са в безопасност при нас. Отговори на аспект Сентис.

Вейлин си пое дъх и се опита да успокои тежко тупащото си сърце. Замисли се за Изпитанието на прехода, за избръмчаването на тетивата, което го бе спасило от стрелата на убиеца, за отпуснатото, безжизнено лице на мъжа. Как му се догади, докато отрязваше оперението на стрелата…

— Не. Не ми хареса.

— Съжаляваш ли? — настоя Корлин Ал Сентис.

— Той искаше да ме убие. Нямах избор. Не мога да съжалявам, че съм останал жив.

— Значи само за това те е грижа? — попита Дендриш Хендрил. — Да останеш жив?