Антъни Райън - Кръвна песен

— Грижа ме е за братята ми, за Вярата, за Кралството… — „За Села, отричащата вещица, и за Ерлин, който ѝ помогна да избяга. Но не мога да кажа, че ме е грижа за теб, аспект.“

Напрегна се, очаквайки порицание или наказание, но аспектите не казаха нищо, а само размениха неразгадаеми погледи. „Те могат да усетят, че лъжеш. Но не и мислите ти.“ Можеше просто да скрие някои неща, без да лъже. Мълчанието щеше да бъде негов щит.

Беше ред на аспект Елера и въпросът ѝ беше по-тежък от предишните.

— Помниш ли майка си?

Неудобството на Вейлин внезапно се смени с гняв.

— Забравяме за семейните си връзки, щом постъпим в Ордена…

— Не бъди нагъл, момче! — скара му се аспект Хендрил. — Ние питаме, ти отговаряш. Това е положението.

Вейлин стисна зъби до болка, за да не отговори гневно. След това процеди, като се мъчеше да овладее емоциите си:

— Разбира се, че помня майка си.

— И аз я помня — каза аспект Елера. — Беше добра жена, която жертва много, за да се омъжи за баща ти и да те роди. И тя като теб бе избрала живот в служба на Вярата. Беше сестра от Петия орден, високо уважавана заради лечителските си умения. Беше глава на нашата обител и един ден можеше да стане аспект. Тръгна с кралската армия по време на първия кумбраелски бунт. Запозна се с баща ти, когато той беше ранен в битка. Докато се грижела за него, се влюбили и след това тя напусна ордена, за да се омъжи. Знаеше ли това?

Вейлин само поклати глава. Беше смаян. Спомените от детството му бяха мъгляви и нарочно потискани, но понякога имаше подозрения за различния произход на родителите си. Двамата просто бяха различни, дори в начина, по който говореха: баща му говореше като селяк, за разлика от прецизната реч на майка му. Освен това баща му нямаше обноски и често зарязваше ножа и вилицата, ядеше с ръце и се смееше на забележките на съпругата си. „Моля те, скъпи. Това не са ти казармите.“ Но никога не си бе представял, че и тя е служила на Вярата.

— Ако беше още жива — върна го към реалността гласът на аспект Елера, — щеше ли да ти позволи да се обречеш в служба на Ордена?

Изкушението да излъже беше твърде силно. Знаеше какво би казала майка му, как би се чувствала да го види в това расо, с ръце и лице, насинени от тренировки, и как щеше да я заболи. Но ако го кажеше, щеше да стане истинско и нямаше да може да се скрие от него. Знаеше, че това е капан. „Искат да излъжа. Искат да се проваля.“

— Не — отвърна той. — Тя мразеше войната. — Ето. Живееше живот, който майка му не би искала в никакъв случай, и петнеше паметта ѝ.

— Тя ли ти каза?

— Не, каза го на баща ми. Не искаше той да заминава на война срещу мелденейците. Каза, че вонята на кръв я отвращава. Нямаше да иска подобен живот за мен.

— Това как те кара да се чувстваш? — настоя Елера.

Вейлин откри, че отговаря, без да мисли.

— Виновен.

— И въпреки това остана, макар да имаше възможност да напуснеш.

— Усещах, че е необходимо да съм тук. Трябваше да остана при братята си. Да науча това, което ще ми даде Орденът.

— Защо?

— Мисля… че това се очаква от мен. Вярата го иска. Научих меча и тоягата, така както ковачът се научава с чук и наковалня. Има сила, скорост и лукавство… — Той се поколеба. Знаеше, че трябва да се насили да изрече думите, въпреки че ги мразеше. — И мога да убивам. — Погледна я в очите. — Мога да убивам без колебание. Роден съм за воин.

В стаята настъпи тишина, ако се изключеше мляскането на Дендриш Хендрил, лапнал поредната череша. Вейлин ги изгледа поред, отвратен, че никой не иска да отвърне на погледа му. Реакцията на Елера Ал Менда беше най-шокираща. Тя гледаше сплетените си пръсти и сякаш беше готова да заплаче.

Накрая Дендриш Хендрил наруши тишината.

— Това е достатъчно, момче. Свободен си. Не говори с приятелите си на излизане.

Вейлин се надигна колебливо.

— Изпитанието приключи ли, аспект?

— Да. Издържа го. Честито. Сигурен съм, че ще си гордост за Шестия орден. — Горчивият му тон очевидно говореше, че това не е комплимент.

Вейлин тръгна към вратата, доволен, че е свършило. Атмосферата в стаята беше потискаща, а въпросите на аспектите — трудно поносими.

— Брат Вейлин — спря го дрезгавият глас на Корлин Ал Сентис, докато той посягаше към дръжката на вратата.

Вейлин преглътна раздразнената си въздишка и се обърна. Корлин Ал Сентис го гледаше с пълната сила на фанатичния си поглед. Аспект Елера не вдигна глава, а Дендриш Хендрил го гледаше незаинтересовано.