Антъни Райън - Кръвна песен

— Абсолютно — съгласи се Дентос, който разтриваше схваната си ръка. — Предпочитам да тренирам с лък цял ден.

Баркус не каза нищо и продължи да мълчи цяла вечер въпреки мрънкането на другите. Вейлин знаеше, че всъщност не ги чува: съзнанието му бе насочено към въпросите на инструктор Джестин, въпросите в думите и в очите му.

През следващия ден отново пренасяха, този път чували с въглища. Инструктор Джестин почти не говореше, а преглеждаше металните пръти, които бяха донесли предишния ден. Вдигаше ги към светлината, плъзгаше пръсти по тях и или изръмжаваше доволно, или възкликваше ядосано и ги поставяше на нарастваща купчина брак.

— Какво толкова гледа? — зачуди се Вейлин, докато пъшкаше под поредния чувал. — Едно парче желязо е същото като останалите, нали?

— Примеси — отвърна Баркус и хвърли поглед към Джестин. — Прътите са изковани от друг, преди да ги докарат тук. Вероятно от някой по-неумел. Учителят проверява дали другият ковач е използвал некачествено желязо.

— Как разбира?

— Предимно с докосване. Прътите се правят от няколко слоя, които са усукани и изковани заедно. Това оставя отпечатък в метала. По него добрият ковач може да познае качествените пръти. Чувал съм истории, че някои могат да разберат и по миризмата.

— Ти можеш ли? Говоря за докосването, не за мирисането.

Баркус се засмя и Вейлин долови в смеха горчивина.

— Не и за хиляда години.

По обяд дойде инструктор Солис и ги отведе на упражнение с мечове — трябвало да поддържат форма. Момчетата бяха уморени от тежката работа и пръчката му ги налагаше по-често от обикновено, но Вейлин откри, че сякаш не жили като преди. Зачуди се дали инструктор Солис не е смекчил ударите си, но мигновено отхвърли тази мисъл. Солис не се размекваше — те закоравяваха. „Оформи ни с бой. Той е нашият ковач.“

— Време е да запалим пещта — заяви инструктор Джестин, когато се върнаха след краткия обяд. — Трябва да запомните само едно нещо за нея. — И показа множеството белези по мускулестите му ръце. — Пари, и то лошо.

Накара ги да изсипят няколко чувала въглища в тухления кръг и нареди на Кейнис да ги запали. За целта трябваше да се пропълзи отдолу и да се стигне до дъбовите разпалки. Вейлин щеше да се притесни, но Кейнис се навря без колебание, носеше запалена свещ. След малко се измъкна, целият черен, но невредим.

— Мисля, че се разпали добре, учителю.

Инструктор Джестин не му обърна внимание и клекна, за да огледа разгарящите се пламъци.

— Ти. — И посочи Вейлин. Никога не ги наричаше по имена. Явно запомнянето им беше ненужно разсейване. — Върви на духалото. Ти също. — Посочи Норта.

Баркус, Дентос и Кейнис останаха да чакат нареждания.

Инструктор Джестин взе тежкия чук и вдигна един железен прът от купчината.

— Азраелските мечове се правят от три части. Дебел централен прът и два по-тънки за острие. — Кимна към пръта в ръцете си. — Това е за острието. Трябва да се оформи, преди да се изкове с останалите. Ръбът е най-труден за изработка, трябва да е фин, но здрав. Да реже, но да устоява на удари. Погледнете внимателно метала. — Показа парчето на всеки поотделно. Гласът му беше груб, но странно хипнотичен. — Виждате ли черните петънца?

Вейлин се взря и различи черните фрагменти в тъмносивия оттенък на желязото.

— Нарича се звездно сребро, защото свети по-ярко от небесата, когато се вкара в огъня — продължи Джестин. — Но не е сребро, а желязо. Рядко желязо, излизащо от земята, като всички метали. Няма нищо общо с Мрачното. Това е тайната, която прави мечовете на Ордена по-здрави от останалите. Заради него остриетата ви ще устоят на удари, от които нормално биха се счупили. А ако ги ползвате умело, ще могат да пробиват ризници и брони. Това е нашата тайна. Пазете я добре.

Махна на Вейлин и Норта да се захванат с духалото и усилията им бяха възнаградени от червеникавооранжев блясък сред купчината въглища.

— Така — каза инструкторът и вдигна чука. — Гледайте внимателно и се учете.

Вейлин и Норта се потяха обилно, задвижвайки тежката дървена дръжка на духалото. Топлината в ковачницата се повишаваше и въздухът сякаш се сгъсти и стана трудно да се диша.

„Започвай де, в името на Вярата!“ Вейлин изръмжа уморено. Ръцете вече го боляха, а инструкторът само чакаше и чакаше.

Накрая ковачът хвана парчето желязо с клещи и го тикна в пещта. Изчака червено-оранжевият блясък да плъзне по метала, преди да го извади и да го сложи на наковалнята. Първият удар беше лек, по-скоро почукване, което пръсна малък облак искри. След това Джестин се зае сериозно. Чукът се вдигаше и падаше прецизно, вдигайки искри. Отначало по парчето нямаше никакви промени. Е, може би бе станало малко по-дълго, преди Джестин да го върне в пещта и да махне раздразнено на Вейлин и Норта да действат по-усърдно.