Антъни Райън - Кръвна песен

— Появява се при спояването на парчетата — обясни Баркус. — Различните видове метал оставят следите си. Явно звездното сребро го прави по-отчетливо в мечовете на Ордена.

— Харесва ми — каза Вейлин и вдигна наполовина полираното острие към светлината. — Някак е… интересно.

— Това е просто метал — изсумтя Баркус и се върна към точилото, с което работеше. — Нагряваш го, удряш го и го оформяш. Няма никаква загадка.

Вейлин гледаше как приятелят му движи ловко ръцете си и заточва ръбовете перфектно. Когато дойде ред на Баркус, инструктор Джестин въобще не почна да му обяснява, просто му подаде меча и се отдалечи. Явно уменията на момчето бяха очевидни за ковача. Двамата почти не говореха и само ръмжаха в знак на съгласие, сякаш работеха заедно от дълги години. Но Баркус не показваше удоволствие от работата си. Действаше с готовност и засрамваше останалите с уменията си, но всеки път, щом влезеха в ковачницата, лицето му придобиваше непривично изражение на мрачно упорство, което изчезваше само на тренировъчната площадка и в столовата.

На следващия ден поставиха дръжките. Те бяха предварително направени и почти идентични. Инструктор Джестин ги занити с по три железни пирона. След това им нареди да изпилят главите на пироните, за да напаснат с дъбовите ръкохватки.

— Приключихте тук — каза им в края на деня. — Мечовете са ваши. Използвайте ги добре. — За пръв път говореше като останалите инструктори. После се завъртя към пещта без повече думи. Момчетата останаха, хванали мечовете си, и се зачудиха дали и те трябва да кажат нещо.

— Ъ-ъ — започна Кейнис. — Благодарим за мъдростта, учителю.

Джестин сложи недовършен връх на копие на наковалнята и хвана духалото.

— Времето ни тук беше много… — продължи Кейнис, но Вейлин го сръга и му кимна към вратата.

— Баркус Джешуа — подвикна Джестин, докато излизаха.

Момчетата спряха и Баркус се обърна.

— Да, учителю?

— Вратата е винаги отворена за теб — каза Джестин, без да се обръща. — Мога да използвам помощта ти.

— Съжалявам, учителю — отвърна безизразно Баркус. — Боя се, че от тренировките не ми остава време.

Джестин пусна духалото и тикна върха на копието в пещта.

— Когато ти писне от кръв и лайна, аз ще съм тук. Както и ковачницата. Тук ще сме.

Баркус пропусна вечерята — нещо, което не се бе случвало досега. Когато се върна от вечерното посещение на кучкарника, Вейлин го откри на стената.

— Донесох ти малко остатъци. — Вейлин му подаде торбата, в която имаше пай и няколко ябълки.

Баркус кимна благодарно, но вниманието му бе насочено към реката, където една баржа плаваше към Варинсхолд.

— Искаш да знаеш — промълви той след малко. В гласа му липсваше обичайният хумор и ирония и за притеснение на Вейлин се долавяше лек страх.

— Ако искаш да ми кажеш. Всички си имаме тайни, братко.

— Като причината да пазиш този шал. — Той махна към шала на Села около врата на Вейлин. Той го подпъхна под дрехите си и потупа Баркус по рамото, готов да си тръгне.

— Случи се, когато бях на десет — каза Баркус.

Вейлин спря и го изчака да продължи. По свой начин Баркус бе затворен, също като останалите. Щеше или да говори, или не, и нямаше смисъл от ръчкане и подпитване.

— Баща ми ме караше да работя в ковачницата от малък — продължи след малко Баркус. — Харесваше ми. Обожавах да го гледам как оформя метала, как свети пещта. Някои казват, че работата на ковача е тайнствена. За мен всичко беше просто, очевидно. Разбирах всичко. Не беше нужно баща ми да ме учи, просто знаех как се прави. Виждах каква форма ще приеме металът още преди чукът да удари. Можех да позная дали плугът ще пори земята, или ще засяда, дали подковата ще падне от копитото след няколко дена. Знаех, че баща ми е горд. Не говореше много, за разлика от мен. По това съм се метнал на майка си, но знаех, че е горд. Исках да го накарам да се гордее още повече. В главата си имах образи на ножове, брадви, мечове, чакащи да бъдат изковани. Знаех как точно да ги направя, какви метали да използвам. Една вечер се промъкнах в ковачницата. Направих ловджийски нож, нещо дребно. Подарък за баща ми по случай идването на зимата.

Млъкна и погледна към баржата, която се бе отдалечила по течението. Фигурите на моряците по палубата изглеждаха призрачно на бледата светлина на носовия фенер.

— Значи си направил нож — подтикна го Вейлин. — А баща ти… се е ядосал?

— О, не се ядоса — каза Баркус горчиво. — Беше уплашен. Острието беше на слоеве, за здравина, режеше през коприна и броня, беше толкова лъскаво, че можеш да се огледаш. — Леката усмивка на устните му се стопи. — Хвърли го в реката и ми каза да не говоря за него никога пред никого.