Антъни Райън - Кръвна песен

„Знае ли кои сме?“ — попита момичето.

„Не. Той е хлапе. Умно и храбро, но все още дете. Обучават се за войници. Орденът не им обяснява нищо за другите религии.“

Тя хвърли кратък поглед към Вейлин. Той ѝ се усмихна и облиза мазнината от пръстите си.

„Ще ни убие ли, ако разбере?“ — попита тя.

„Не забравяй, че ни спаси.“ Ерлин направи пауза. Вейлин имаше впечатлението, че мъжът се старае да не поглежда към него. „Освен това е различен. Другите братя от Шестия орден не са като него.“

„Как различен?“

„В него има нещо повече, повече чувствителност. Не го ли усещаш?“

Тя поклати глава.

„Усещам само опасност. Само това, през последните дни.“ Направи пауза и гладкото ѝ чело се намръщи. „Носи фамилията на Военачалника.“

„Да. Мисля, че е синът му. Чух, че го е поверил на Ордена след смъртта на съпругата си.“

Движенията ѝ станаха още по-трескави и настоятелни.

„Трябва да тръгваме. Веднага.“

„Успокой се, или ще събудиш подозрение.“

Вейлин стана и тръгна към потока, за да измие мазнината от пръстите си. „Бягат. Но от какво? И какво значи това за другите религии?“ Отново му се прииска някой от учителите да е наблизо за съвет. Солис и Хутрил щяха да знаят какво да правят. Зачуди се дали трябва да задържи двамата по някакъв начин. Да ги надвие и да ги върже? Едва ли щеше да успее. Момичето не бе проблем, но Ерлин си беше истински здрав мъж. Освен това подозираше, че умее да се бие, дори да не беше професионален воин. Оставаше му само да продължи да следи разговора, за да научи повече.

Сякаш късметът обърна вятъра и донесе слабата, но непогрешима миризма на конска пот. „Трябва да са близо, щом ги подушвам. Повече от един. Идват от юг.“

Изкачи се по брега на дерето и огледа южните хълмове. На югоизток се виждаше група ездачи. Бяха на около половин миля. Петима или шестима, плюс три ловни кучета. Бяха спрели и не се виждаше какво правят, но беше лесно да се предположи, че изчакват кучетата да уловят следа.

Смъкна се бавно към лагера и видя, че момичето намусено ровичка в огъня с пръчка, а Ерлин пристяга една от презрамките на раницата си.

— Скоро ще тръгваме — каза Ерлин. — Причинихме ти достатъчно неприятности.

— На север ли? — попита Вейлин.

— Да. Към ренфаелското крайбрежие. Села има роднини там.

— Ти не си ли ѝ роднина?

— Просто приятел и спътник.

Вейлин отиде до заслона и взе лъка си. Усети нарастващото напрежение у момичето, докато опъваше тетивата и мяташе колчана на рамо.

— Ще ходя на лов.

— Разбира се. Да можехме да ти оставим от нашата храна.

— Не е позволено да приемам помощ по време на изпитанието. А и съм сигурен, че не разполагате с излишна храна.

Момичето размърда ръце раздразнено: „Така е.“

— Ами… май е време да тръгваме. — Ерлин му подаде ръка. — Отново ти благодаря, млади сър. Рядко се срещат толкова щедри души. Повярвай ми, знам…

Вейлин раздвижи ръце. Жестовете му бяха тромави в сравнение с техните, но значението бе достатъчно ясно: „Ездачи от юг. С кучета. Защо?“

Села вдигна ръка пред устата си, бледото ѝ лице бе станало съвсем бяло от страх. Ерлин посегна към ножа на колана си.

— Недей — каза му Вейлин. — Просто ми кажи защо бягате. И кой ви гони.

Ерлин и момичето размениха трескави погледи. Ръцете на Села потрепнаха, докато се бореше с импулса да комуникира. Ерлин стисна ръката ѝ. Вейлин не беше сигурен дали иска да я успокои, или да ѝ попречи да говори.

— Значи ви учат на езика на знаците — каза мъжът.

— Учат ни на много неща.

— Какво са ти казали за Отричащите?

Вейлин се намръщи и си спомни едно от редките обяснения на баща си. Отнасяше се за първия път, когато бе видял градската порта и гниещите тела в клетките по стените.

— Отричащите са богохулни еретици. Тези, които отричат истините на Вярата.

— Знаеш ли какво се случва с тях, Вейлин?

— Убиват ги и ги окачват в клетки по градските стени.

— Затварят ги в клетките живи и ги оставят да умрат от глад. Режат им езиците, за да не смущават с писъци минувачите. И това само защото изповядват различна вяра.

— Няма друга Вяра.

— Напротив, Вейлин. — Тонът на Ерлин беше разпален и нетърпящ възражения. — Казах ти, че съм пътувал по целия свят. Има безброй вероизповедания и безброй божества. Има повече начини за почитане на божествеността, отколкото са звездите в небето.

Вейлин поклати глава: нямаше смисъл да спори.

— Такива ли сте вие? Отричащи?

— Не. Аз изповядвам същата вяра като теб. — Мъжът се засмя горчиво. — Нямам голям избор. Но Села крачи по друг път. Нейните вярвания са различни, но не по-малко истински от нашите. Но ако бъде заловена от мъжете, които ни преследват, ще я измъчват и ще я убият. Мислиш ли, че това е правилно? Смяташ ли, че всички Отричащи заслужават такава съдба?