Антъни Райън - Кръвна песен

Хутрил кимна отново и на устните му се появи една от крайно редките му усмивки.

— Не се отдалечавай много, слушай гласа на хълмовете и следвай само най-пресните следи.

Инструкторът метна лъка си на рамо и тръгна обратно към каруцата.

Вейлин го изгледа как се отдалечава и въпреки обилната закуска тази сутрин усети, че е страшно гладен. Добре че бе успял да отмъкне един хляб от кухните преди да тръгнат.

Като следваше уроците на Хутрил, първо се захвана с подслона. Намери една удобна ниша между две скали, които щяха да служат за стени, и започна да събира клони за покрива. По земята имаше нападали, но му се наложи да отреже и още от околните дървета. Огради едната стена, като трупаше сняг на големи топки, както го бяха учили. След това се възнагради с един комат — насилваше се да не го изгълта набързо, въпреки глада, а да дъвче бавно и на малки хапки.

Следващ поред бе огънят. Вейлин подреди камъни в кръг пред входа на заслона и натрупа клечки и клончета. Беше обелил влажната кора, за да използва сухата сърцевина. Няколко опита с кремъка и скоро вече топлеше ръцете си на приличния огън. Храна, подслон и топлина, ги учеше инструктор Хутрил. Това е нужно за оцеляването. Останалото е лукс.

Първата нощ в заслона беше неспокойна заради свистящия вятър и хапещия студ. Одеялото, което бе разпънал на входа, не предлагаше сериозна защита. Реши да измисли по-добра преграда и изкара часовете до утрото, вслушвайки се в гласовете на вятъра. Казваха, че ветровете преминават през отвъдното и носят съобщения от Покойните. Някои хора стояха по хълмовете и с часове, дори дни, търсеха мъдрост и утеха от изгубените си близки. Вейлин никога не беше чувал глас във вятъра и се чудеше чий ли би го намерил. Може би този на майка му, макар да не го бе чувал след първата нощ в Ордена. А може би Микел или убийците, сипещи омраза по вятъра. Но тази вечер нямаше гласове и той се унесе в дрямка.

На следващия ден се зае да изплете врата от клони. Работата беше продължителна и пипкава и донесе допълнителна болка в бездруго премръзналите му пръсти. Остатъка от деня прекара ловувайки — търсеше следи в снега, с лъка в ръце. Мислеше, че през дерето е преминал елен, но следите бяха твърде неясни, за да успее да ги проследи. Откри пресни следи от коза, но те продължаваха по твърде стръмен склон, който нямаше да успее да изкатери преди да се стъмни. Накрая трябваше да се задоволи с две врани, които бяха кацнали твърде близо до заслона. Освен това разположи няколко примки за зайци, които можеха да решат да бродят из снега.

Оскуба птиците — запази перата — и ги опече. Месото беше сухо и жилаво и обясняваше защо враните не се смятат за деликатес. С падането на нощта нямаше какво друго да направи, освен да се сгуши до огъня, докато той не изгасне. Плетената врата вършеше малко по-добра работа от одеялото, но въпреки това студът се просмукваше в костите му. Стомахът му къркореше, а фученето на вятъра беше още по-силно, но пак не чу гласове.

На сутринта извади късмет и успя да убие един заек. Беше горд, защото стрелата му го улучи, докато заекът се подаваше от дупката си. Одра го и го изкорми, след което с удоволствие го опече, като гледаше как мазнината капе от заека и преглъщаше. Стомахът му отново изръмжа. „Трябва да го нарекат Изпитанието на глада.“ Изяде половината месо и скри другата половина в една хралупа, която бе избрал предварително. Беше достатъчно нависоко, за да не може да бъде достигната от някоя скитаща мечка. Трудно устоя на желанието да изяде целия заек, но знаеше, че ако го направи, може да няма какво да яде следващите дни. До вечерта продължи да ловува, но нямаше късмет. Примките оставаха вбесяващо празни и той се примири с това да изрови ядливи корени. Не бяха много и трябваше да се варят продължително, но поне притъпиха най-тежките пристъпи на глад. Единствената положителна находка беше корен от ялин, който не беше ядлив, но издаваше неприятна миризма, с която можеше да защити заслона и скривалището за храна от натрапници.

Докато се прибираше от поредния неуспешен лов, заваля сняг и скоро премина във виелица. Успя да стигне преди видимостта да спадне съвсем и залости плетената врата. Пъхна пръстите си в заешката кожа, която бе запазил. Не можеше да запали огън и трябваше да изчака виелицата; трепереше и свиваше и отпускаше пръсти, за да не замръзнат.

Вятърът бе по-силен от всякога, бучеше, но бе оставил гласовете в отвъдното… „Какво е това?“ Той се надигна затаил дъх и се вслуша. Глас, вятърът носеше глас. Слаб, умолителен. Вейлин застина, очакваше да го чуе отново. Писъкът на вятъра беше непрестанен и вбесяващ, а сякаш всяка промяна в тона носеше ново ехо от мистериозния глас.