Антъни Райън - Кръвна песен

Сниши факлата и я допря до ябълковите разпалки, които бяха наредени между дънерите. Огънят се разгоря и се извисиха пламъци и пушек. Сладникавото ябълково ухание се изгуби сред миризмата на горяща плът.

Вейлин гледаше пламъците и се опитваше да си спомни за проявите на добрина и кураж от страна на Микел, призоваваше образ на благородство и състрадание, който да отнесе със себе си. Вместо това зацикли на спомена как Микел и Баркус бяха сложили пипер в една от торбите със зоб. Инструктор Ренсиал я беше вързал на един новозакупен жребец и едва не беше ритнат смъртоносно насред дъжд от конски сополи. Дали това бе проява на кураж? Наказанието беше сурово, но Микел и Баркус се кълняха, че си е струвало, а скоро обърканото съзнание на Ренсиал бе оставило инцидента да потъне сред мъгливите му спомени.

Вейлин гледаше как пламъците се издигат и поглъщат обезобразената плът и кости, които доскоро бяха негов приятел. „Съжалявам, Микел. Съжалявам, че умря заради мен. Съжалявам, че не можах да те спася. Ако мога, един ден ще открия кой е пратил тези мъже в гората и ще го накарам да плати с живота си. Благодаря ти.“

Огледа се и видя, че повечето от другите са се разотишли, вероятно на вечеря, но всички от неговата група още бяха тук. Дори Норта, въпреки че той изглеждаше по-скоро отегчен, отколкото тъжен. Дженис плачеше беззвучно, сълзите се стичаха по лицето му.

Кейнис сложи ръка на рамото на Вейлин.

— Трябва да ядем. Брат ни вече го няма.

Вейлин кимна.

— Мислех за онази история в конюшните. Сещаш ли се? С торбата със зоб.

Кейнис се усмихна.

— Помня. Завиждах им, че аз не съм се сетил. — Тръгнаха към столовата, като Баркус дърпаше все още плачещия Дженис. Останалите си разправяха истории за Микел, а огънят поглъщаше тялото зад тях.

На сутринта откриха, че остатъците са разчистени и по тревата е останал само кръг от черни сажди. През месеците, които последваха, дори и той щеше да избледнее.

Дните идваха и си отиваха, момчетата тренираха, дуелираха се и се обучаваха. Лятото премина в есен, а зимата донесе дъжд и хапещ вятър, който скоро премина в снежните бури, характерни за Азраел през месец оланасур. След кладата на Микел рядко споменаваха името му. Не го бяха забравили, просто не говореха за него. Появата на следващата партида новобранци ги остави със странни чувства. Вече не бяха най-младите и най-досадните задачи щяха да са чужд проблем. Вейлин гледаше новобранците и се чудеше дали и той е изглеждал толкова млад и самотен. Знаеше, че вече не е дете, както и останалите. Бяха различни, променени. Не като другите момчета. А неговата промяна бе още по-голяма, защото вече бе убиец.

След събитията в гората сънят му беше неспокоен и той често се събуждаше потен и треперещ, след сънища, в които безжизненото лице на Микел го питаше защо не го е спасил. Друг път се появяваше вълкът, тих, ближещ кръвта от муцуната си и с въпрос в очите, оставащ неразгадан за Вейлин. Появяваха се и лицата на убийците, окървавени и наръфани, сипещи проклятия, които го караха да се буди с викове: „Убийци! Боклуци! Дано да изгниете!“

— Вейлин? — Най-често от виковете му се будеше Кейнис, а понякога и останалите.

Вейлин лъжеше, че е сънувал майка си, и се бореше с вината, че опетнява паметта ѝ, като крие истината. След това си говореха известно време, докато умората не надделееше. Кейнис беше безкраен източник на истории, знаеше наизуст притчите на Вярата, както и много други, като историята на краля.

— Крал Янус е велик мъж — обясняваше той всеки път. — Изградил е кралството ни с меч и с Вярата. — Винаги му беше интересно да слуша за единствената среща на Вейлин с крал Янус. Как високият червенокос мъж бе разрошил косата му и бе промълвил с усмивка: „Дано да имаш ръката на баща си, момче.“ Всъщност Вейлин почти не помнеше краля, защото бе само на осем, когато го бяха завели на прием в двореца. Но помнеше великолепието и красивите дрехи на събраните благородници. Кралят имаше син и дъщеря, сериозно изглеждащ младеж на седемнайсет и момиче на годините на Вейлин, което се мръщеше иззад дългото украсено наметало на баща си. По него време вече нямаше кралица. Тя бе починала миналото лято и според мълвата сърцето на Янус бе съкрушено и той се бе зарекъл да не се жени повече. Вейлин помнеше как момичето, което майка му бе нарекла принцеса, се задържа, след като кралят отмина към следващия гост, изгледа го студено и заяви:

— Няма да се омъжа за теб. Мръсен си. — След това хукна към баща си, без да поглежда назад.