Антъни Райън - Кръвна песен

Вейлин се втренчи в огъня и прехапа устна, чудеше се как да оформи лъжата. „Гадно е. Трудно е да лъжеш приятелите си.“

— Микел е мъртъв — каза накрая. Не можа да измисли по-лек начин и се намръщи при внезапно настъпилата тишина. — Той… нападнала го е мечка. Аз… открих останките му. — Баркус изплю недосдъвканата ябълка. Дентос се стовари тежко на леглото си и дюшекът му изшумоля. Вейлин стисна зъби и продължи: — Инструктор Хутрил ще прибере тялото утре, за да го предадем на огъня. — Цепениците в огнището изпращяха. Студът си беше отишъл и кожата му започваше да щипе от топлината. — За да благодарим за живота му.

Баркус и Дентос не казаха нищо. Вейлин имаше усещането, че Дентос се е просълзил, но не искаше да се обърне и да види със сигурност. След малко се дръпна от огъня и простря дрехите си да съхнат. После откачи тетивата от лъка и прибра колчана си.

Вратата се отвори и се появи Норта, подгизнал от дъжда, но с триумфално изражение.

— Четвърти! — възкликна той. — Бях сигурен, че ще съм последен. — Вейлин не го беше виждал весел досега и изпита неудобство. Може би се дължеше и на факта, че Норта не знаеше какво се е случило.

— Дори се загубих на два пъти. — Норта се засмя и остави екипировката на леглото си. — Видях вълк. — Приближи се до огъня и протегна ръце да се стопли. — Така се уплаших, че не можах да мръдна.

— Видял си вълк ли? — попита Вейлин.

— О, да! Огромен. Но явно вече се бе нахранил. По муцуната му имаше кръв.

— Каква мечка? — попита Дентос.

— Какво?

— Черна или кафява? Кафявите са по-едри и зли. Черните обикновено избягват хората.

— Не беше мечка — озадачи се Норта. — Видях вълк.

— Не знам — отвърна Вейлин. — Не я видях.

— Откъде знаеш, че е било мечка?

— Микел е бил убит от мечка — обясни Баркус на Норта.

— Имаше следи от нокти. — Вейлин откри, че заблудата е по-трудна, отколкото си беше мислил. — Беше… на парчета.

— На парчета! — възкликна Норта с отвращение. — Микел е бил на парчета?

— Щото чичо казва, че в Урлиш няма кафяви — продължи Дентос. — Имало ги само на север.

— Обзалагам се, че е бил вълкът — прошепна Норта. — Вълкът, който видях, е изял Микел. Щеше да изяде и мен, ако не се беше наял.

— Вълците не ядат хора — каза Дентос.

— Може да е бил бесен. — Момчето седна на леглото си. — Леле, почти да ме изяде побеснял вълк!

Вечерта продължи по този начин. Другите момчета идваха едно по едно, уморени, мокри и облекчени, че са издържали изпитанието, но усмивките им се стопяваха, щом чуеха вестта. Дентос и Норта спореха за вълци и мечки, а Баркус сподели скромната си плячка, която бе изядена в притеснена тишина. Вейлин се уви в одеялото и опита да забрави безжизнените черти на Микел и усещането за мъртва плът през чувала, докато копаеше плиткия гроб…

Събуди се разтреперан от студ. Другите спяха и даже Баркус похъркваше нетипично тихо. Цепениците в огнището бяха почернели и едва димяха. Вейлин стана, за да сложи още. Полутъмната стая внезапно му се стори по-плашеща от сумрака в гората.

— Няма повече дърва, братко.

Обърна се и видя Кейнис, седеше на леглото си. Още беше облечен и влажните му дрехи проблясваха на оскъдната светлина на луната, която влизаше през прозорците. Лицето му бе скрито в сенки.

— Кога се прибра? — попита Вейлин и разтърка ръце, за да си върне чувствителността. Не знаеше, че може да му е толкова студено.

— Преди доста време. — Гласът на Кейнис звучеше кухо, лишен от всякаква емоция.

— Чу ли за Микел? — Вейлин започна да се разхожда, за да се сгрее.

— Да — отвърна Кейнис. — Норта каза, че било вълк. Дентос твърди, че било мечка.

Вейлин се намръщи: долавяше насмешка в гласа на Кейнис. После сви рамене. Всеки реагираше различно. Дженис, най-добрият приятел на Микел, започна да се смее, като му казаха, и не можеше да спре, та се наложи Баркус да му зашие една плесница.

— Мечка — каза Вейлин.

— Щом казваш. — Кейнис не помръдна, но сякаш наклони въпросително глава. — Дентос твърди, че ти си го намерил. Сигурно е било гадно.

Кръвта на Микел беше гъста и се процеждаше през чувала, и цапаше ръцете му…

— Мислех, че вече ще си тук, когато се върнах. — Вейлин се уви по-плътно с одеялото. — Обзаложих се с Баркус на един следобед в градината, че ще изпревариш всички.

— О, щях да успея. Но бях възпрепятстван. В гората се натъкнах на загадка. Може би ще ми помогнеш да я разреша. Какво ще кажеш за мъртъв човек, прострелян в гърлото? Със стрела без оперение.