Антъни Райън - Кръвна песен

Намираше посоката според северната звезда, когато излезеше на поляна или изкатереше удобно дърво. Движеше се стабилно на юг, но нямаше как да определи изминатото разстояние. Взираше се напред с нарастващо отчаяние, с надеждата да види сребристата повърхност на реката. При следващото спиране за коригиране на посоката зърна огън. Трепкаща оранжева светлинка сред черно-синия мрак.

„Продължавай да тичаш.“ Завъртя се, следвайки инстинктивната команда, и направи нова крачка на юг, но спря. Никое от момчетата от Ордена нямаше да запали огън по време на изпитанието. Просто не можеха да се разтакават. Огънят можеше да е случаен, просто кралски лесничеи, излезли на обход. Но нещо го караше да се съмнява, нашепващ за нередности глас в главата му. Усещането бе странно, почти музикално.

Вейлин се обърна, сложи стрела на тетивата и тръгна предпазливо към светлинката. Знаеше, че поема двоен риск, като едновременно проверява и губи време, защото до крайния срок на изпитанието не оставаше много. Но просто трябваше да разбере.

Светлинката бавно се превърна в огън, трепкащи червени и златисти пламъци сред безкрайния мрак. Вейлин спря и се разтвори за песента на гората, заслушан в нощното ехо, докато не различи гласовете. Мъжки. Два. Спорещи.

Приближи се с ловната походка, на която ги бе научил инструктор Хутрил. Вдигаше ходилото си съвсем малко и го плъзгаше напред и настрани, опипвайки почвата за издайнически клончета и съчки, преди да пристъпи. Гласовете станаха по-ясни и потвърдиха подозренията му. Двамата мъже се препираха разгорещено.

— Не спира да кърви! — изхленчи жално единият глас, чийто собственик още не се виждаше. — Направо съм като заклано прасе.

— Ами спри да го чоплиш, глупако! — отвърна му раздразнено просъскване. Този вече се виждаше. Набит мъж, отдясно на огъня, а мечът на гърба и лъкът до него накараха Вейлин да потръпне. „Не е съвпадение.“ Мъжът гледаше чувала между краката си и не спираше да обижда другаря си.

— Малкото копеленце! — продължи да хленчи първият, без да обръща внимание на гълчането. — Как се престори на умряло подлото малко копеленце!

— Предупредиха те, че са корави — отвърна набитият. — Трябваше да му шибнеш още една стрела за всеки случай, преди да се приближиш.

— Ама нали го уцелих във врата? Трябваше да е достатъчно. Виждал съм големи мъже, които рухват като чувал с картофи от такава рана. А не като това малко лайно. Да го бяхме оставили жив още малко…

— Ти си гнусно животно. — Думите на набития бяха язвителни. Той продължаваше да се взира намръщено в съдържанието на чувала. После каза: — Нещо не съм сигурен, че е той.

Вейлин с мъка удържа туптенето на сърцето си и погледна чувала; забеляза издутата му форма и тъмното петно в долния край. Осъзнаването се стовари отгоре му и гората сякаш се разлюля. Едва успя да спре ужасеното си възклицание, което щеше да доведе до сигурна смърт.

— Дай да погледна — каза хленчещият и се появи пред очите на Вейлин. Беше нисък, хилав, с остри черти, рехава брада и кокалесто лице. Стискаше лявата си ръка от която, макар да бе превързана, продължаваше да капе кръв. — Той трябва да е. — Гласът му бе някак отчаян. — Нали чу какво каза другият?

„Другият?“ Вейлин се напъна да чуе повече; още му се гадеше, но туптенето на сърцето му преминаваше в нарастващ гняв.

— От тоя ме побиват тръпки — отвърна набитият. — Няма да му повярвам дори да каже, че небето е синьо. — Намръщи се, бръкна в чувала, извади главата за косата и се взря в разкривените черти. Вейлин щеше да повърне отново, ако в стомаха му бе останало нещо. „Микел! Убили са Микел!“

— Може да е той — изсумтя набитият. — Смъртта може да промени лицето. Ама нещо не виждам семейна прилика.

— Брак щеше да знае. Каза, че е виждал момчето и преди. — Хленчещият отново се дръпна встрани от огъня. — Той къде се дяна? Трябваше да се е върнал досега.

— Аха. — Другият мъж върна трофея в чувала. — Ама явно го няма.

Хленчещият замълча за миг, после промърмори:

— Малки орденски лайненца.

„Брак… Значи това е името му.“ Вейлин се зачуди дали някой ще носи жалейка за Брак. Дали вдовица, майка или брат ще благодарят за живота му и за добротата и мъдростта, които е оставил след себе си. Но Брак беше разбойник, причакващ момчета в гората, така че се съмняваше. Никой нямаше да плаче за него… нито пък за тези двамата. Юмрукът му се сви около лъка и той насочи стрелата към гърлото на набития. Щеше да убие този и да рани другия. Стрела в крака или в корема щеше да свърши работа. След това щеше да го накара да признае всичко, а после да го убие. „За Микел.“