Антъни Райън - Кръвна песен

За щастие изпитанието се провеждаше лятно време, но Вейлин започваше да чувства хлад след плуването. Инструктор Хутрил ги беше научил, че най-добрият начин да се изсушат без огън е като тичат. Защото топлината на тялото ще изпари водата от дрехите. Вейлин затича равномерно, като се стараеше да не спринтира — знаеше, че енергията ще му е необходима по-нататък. Скоро се озова сред сумрака на гората и откри, че инстинктивно оглежда сенките. Навик, придобит по време на продължителното ловуване и спотайване. Спомни си думите на инструктор Хутрил: „Умният враг се крие в сенките и пази тишина.“ Вейлин потисна тръпките и продължи да тича.

Изкара така следващия час: поддържаше стабилно темпо и не обръщаше внимание на засилващата се болка в краката. Речната вода беше заменена от пот и хладното усещане изчезна. Той коригираше посоката с моментни погледи към слънцето и се бореше с усещането, че времето тече по-бързо, отколкото трябва. Идеята, че ще го изгонят с шепа монети и че няма да има къде да отиде, беше едновременно плашеща и неразбираема. Имаше кратко и кошмарно видение как се появява на прага на баща си, стиснал жалките монети, и моли да го приберат. Успя да изхвърли тези мисли и продължи да тича.

След като измина около пет мили, седна на един дънер да си поеме дъх и да пийне вода. Зачуди се как ли се справят другарите му. Дали тичат като него, или се лутат, загубени в гората. „Няма да помагаш на другите.“ Това предупреждение ли беше, или заплаха? Естествено, гората криеше опасности, но нищо, което да застраши прекалено калените в продължение на месеци момчета от Ордена.

Помисли още малко, не откри отговори, затвори манерката и се огледа. И замръзна.

Вълкът клечеше на десетина метра и го оглеждаше любопитно с ярките си зелени очи. Беше много голям, със сиво-сребриста козина. Вейлин не беше попадал толкова близо до вълк. Край града се срещаха много рядко и се мяркаха само като подскачащи из сутрешната мъгла силуети. Беше поразен от размера на животното и очевидната мощ, която излъчваха мускулите под козината. Вълкът наклони глава и отвърна на погледа му. Вейлин не изпитваше страх. Инструктор Хутрил им беше казал, че историите за вълци, нападащи овчарчета и крадящи бебета, са измислици. „Вълкът няма да ви закачи, ако и вие не го закачате.“ Но въпреки това животното си беше голямо, а очите…

Вълкът клечеше, неподвижно и тихо, а лекият ветрец разрошваше сребристосивата му козина. Вейлин усети, че в сърцето му се размърдва нещо ново.

— Красив си — прошепна той.

Животното се обърна и изчезна в храсталака по-бързо, отколкото Вейлин можеше да осъзнае. Дори не издаде звук.

Вейлин усети една от редките усмивки на лицето си и запази спомена за вълка; знаеше, че никога няма да го забрави.

Гората се казваше Урлиш, беше дълга седемдесет мили и широка двайсет и се простираше от северните стени на Варинсхолд до подножията на хълмовете, бележещи границата с Ренфаел. Разправяха, че кралят обича тази гора, че е запленила сърцето му с нещо. Беше забранено да се секат дървета от нея, освен с изрично кралско разрешение, и само семействата, които живееха тук от поне три поколения, можеха да останат в нея. От скромните си познания по история Вейлин знаеше, че тук се е разразила сурова битка между ренфаелците и азраелците, продължила цял ден и цяла нощ. Азраелците бяха спечелили и владетелят на Ренфаел бе преклонил глава пред крал Янус. Затова наследниците му се наричаха васални лордове и трябваше да дават пари и войници на краля. Такава бе историята, която му разказа майка му, след като не издържа на постоянните въпроси за успехите на баща му. Точно на това място той бе заслужил благоволението на краля и бе провъзгласен за Меч на кралството. Майка му бе спестила доста детайли, ограничавайки се до това, че баща му е велик воин и е проявил голяма храброст.

Усети, че очите му обхождат земята, докато тичаше, с надеждата да зърнат отблясък на метал, връх на стрела, някой кинжал, а защо не и меч. Зачуди се дали Солис би му позволил да запази подобен сувенир и реши, че е малко вероятно. Умът му се отплесна в обмисляне на най-доброто скривалище в цитаделата.

Ссссс!

Вейлин се наведе и се претърколи зад един дъб, после се надигна. Беше изсвистяване на стрела — това беше очевидно за момче с неговото обучение. Той успокои думтящото си сърце и се заслуша за други шумове.

Дали беше ловец? Може би го бяха объркали с елен. Мигновено заряза тази мисъл. Въобще не приличаше на елен и всеки ловец щеше да види разликата. Някой искаше да го убие. Разбра, че инстинктивно е свалил собствения си лък и е поставил стрела. Облегна гръб на дънера и остави гората да му разкаже кой го преследва. Хутрил казваше, че природата има глас. „Научете се да го чувате и никога няма да се изгубите, нито пък ще бъдете изненадани от враг.“