Антъни Райън - Кръвна песен

Отвори уши за гласа на природата, шепота на вятъра, шумоленето на листата и скърцането на клоните. Нямаше птичи песни. Значи наблизо имаше хищник. Можеше да е един човек, а можеше и да са повече. Изчакваше за издайническо изпращяване на клонка или изстъргването на кожена подметка по земята, но не чуваше нищо. Ако врагът му се движеше, явно знаеше как да прикрива шумовете. Но Вейлин разполагаше и с други сетива, а гората можеше да му каже много. Затвори очи и вдиша бавно през носа. „Не сумти като прасе пред копаня. Дай на носа си време да различи миризмите. Бъди търпелив.“

Усети смесеното ухание на цъфнал синчец, загниваща растителност, животински изпражнения… и пот. Човешка пот. Вятърът идваше отляво и носеше миризмата ѝ. Но нямаше как да разбере дали стрелецът изчаква, или се движи.

Чу се съвсем лек звук, минимално изшумоляване на плат, но за Вейлин си беше като крясък. Той се показа иззад дъба, опъна тетивата и стреля — с едно-единствено плавно движение, преди да се прикрие отново. Беше възнаграден с къс стон на болезнена изненада.

Поколеба се за миг. Да побегне или да остане? Подтикът да побегне беше силен. Тъмната прегръдка на гората вече му се струваше желано убежище. Но знаеше, че не бива. Солис им беше казал, че Орденът не бяга.

Надникна иззад дървото и веднага видя стърчащите нагоре пера на стрелата си — подаваха се от папратите на петнайсетина крачки. Сложи на тетивата нова стрела и се приближи с приклякане. Очите му се оглеждаха за други врагове, ушите му слухтяха за гласа на природата, а ноздрите му потрепваха.

Мъжът беше с мръсни зелени бричове и туника. Стискаше лък от ясен, а стрелите му бяха с гарваново оперение. Имаше меч на гърба, кама в ботуша, а от гърлото му стърчеше стрелата на Вейлин. Беше съвсем мъртъв. Момчето се приближи и видя нарастващата локва кръв, която изтичаше от раната на врага. „Уцелил съм голямата вена. А мислех, че съм лош стрелец.“

Засмя се високо и пискливо, след което се преви на четири крака и заповръща.

Минаха няколко мига преди шокът и прилошаването да преминат и да започне да мисли трезво. Този мъртвец се бе опитал да го убие. Защо? Никога досега не го беше виждал. Дали беше разбойник? Някоя бездомна отрепка, решила, че едно самотно момче е лесна плячка?

Насили се да погледне отново трупа и забеляза качеството на ботушите и на дрехите. Поколеба се преди да вдигне дясната ръка, която беше отпусната на тетивата. Длан на стрелец, с мазоли на върховете на двата пръста. Човекът явно си изкарваше прехраната с лък. Вейлин се съмняваше, че разбойниците са толкова добре облечени.

Внезапно в главата му се прокрадна паническа мисъл. „Дали това не е част от изпитанието?“

За момент беше почти убеден в това. Нима не беше чудесен начин да се отсее плявата? Наблъскай гората с убийци и виж кой ще оцелее. „Колко златни монети биха спестили.“ Но в крайна сметка не можеше да го повярва. Орденът беше брутален, но не чак до такава степен.

Тогава защо?

Поклати глава. Нямаше да разгадае мистерията, ако стоеше тук. Щом имаше един, можеше да има и други. Трябваше да се върне до цитаделата на Ордена и да потърси съвет от инструктор Солис… Ако успееше да оцелее. Надигна се нестабилно и изплю последните остатъци жлъчка. Хвърли последен поглед към мъртвеца и се замисли дали да вземе меча или ножа му, но реши, че ще е грешка. Имаше усещането, че може да му се наложи да отрича за убийството, а това означаваше, че трябва да прибере стрелата си. Но не можеше да се насили да я изтегли от мъртвата плът. Вместо това реши да отреже оперението с ловджийския нож. Перата от чайка щяха да са очевидно доказателство, че човекът е убит от член на Ордена. Потисна нов пристъп на гадене, предизвикан от лепкавите звуци, които издаваше стрелата, докато отрязваше перата. Имаше чувството, че това му отне цяла вечност.

Прибра перата и отстъпи от трупа, като търкаше ботуши в земята, за да заличи следите. След това побягна отново. Краката му се бяха налели с олово и се препъна на няколко пъти, преди тялото му да си спомни заучения в продължения на месеци ритъм. Отпуснатите безжизнени черти на мъртвеца продължаваха да изскачат пред очите му, но Вейлин успя да ги потисне. „Той се опита да ме убие. Няма да тъжа за човек, който иска да убие дете.“ Въпреки това не можеше да заглуши вика на майка си към баща му: „От вонята на кръв по тебе ми се гади.“

Нощта се спусна изневиделица, може би защото се притесняваше от нея. Вейлин виждаше дебнещи стрелци във всяка сянка и на няколко пъти се хвърляше към укритие, но при по-внимателен поглед се оказваше, че предполагаемите нападатели са храсталаци или стърчащи дънери. След сблъсъка бе спрял да почине само веднъж. Бърза глътка вода зад едно дебело дърво, без да спира да оглежда за врагове. Тичането му се струваше по-безопасно — движеща се мишена се поразяваше по-трудно. С падането на мрака обаче и това минимално чувство за сигурност се изпари. Все едно тичаше към бездна и всяка стъпка можеше да доведе до болезнено падане. На два пъти се спъваше и падаше и накрая се наложи да приеме, че ще трябва да се движи ходом.