Антъни Райън - Кръвна песен

Това предизвика един от редките смехове на бащата на Вейлин.

— Не се тревожи, момче. Няма да ти стоваря такова проклятие…

— Как изглежда той? — питаше Кейнис оживено. — Вярно ли е висок над шест стъпки?

Вейлин свиваше рамене.

— Висок беше. Но не знам колко точно. Освен това имаше странни червени белези по шията, като от изгаряне.

— Когато бил на седем, боледувал от Червената ръка — обясни Кейнис с разказваческия си глас. — Десет дни бил в агония и пускал кървава пот, която би убила възрастен човек, преди треската да отмине и той да се оправи. Дори Червената ръка, която отнела живот във всяко семейство, не могла да повали Янус. Дори като дете духът му бил силен и несломим.

Вейлин се досещаше, че Кейнис знае много истории за баща му. Времето в Ордена му бе показало пълното измерение на славата на Бойния лорд. Но въпреки това никога не го караше да ги разказва. За Кейнис баща му беше легенда, герой, стоящ до рамото на краля по време на Обединителните войни. За Вейлин си оставаше ездач, изчезнал в мъглата преди две години.

— Как се казват децата на краля? — попита Вейлин. По някаква причина родителите му не му бяха разказали много подробности за двора.

— Престолонаследникът е принц Малциус. Казват, че е ученолюбив и доблестен младеж. Дъщерята е принцеса Лирна. Смята се, че ще засенчи дори майчината си красота.

Понякога Вейлин се притесняваше от блясъка в очите на Кейнис, когато говореше за краля и семейството му. Това бяха единствените моменти, когато намръщеното му изражение изчезваше. Вейлин беше виждал такова излъчване в очите на хората, които благодаряха на Покойните. Сякаш нормалната им същност се бе оттеглила и бе останала само Вярата.

С напредването на зимата и падането на снега започна подготовка за Изпитанието на пущинака. Преходите с инструктор Хутрил станаха по-дълги, уроците по-подробни и сериозни. Инструкторът ги караше да тичат през снега до изтощение и наказваше строго липсата на усилия и внимание. Но момчетата знаеха, че е важно да научат колкото се може повече. Вече бяха изкарали достатъчно време в Ордена и по-големите момчета им даваха по някой съвет, предимно под формата на предупреждения, в които често фигурираше Изпитанието на пущинака. „Мислеха, че е изчезнал, но през пролетта го намериха замръзнал до едно дърво… Опитал да яде огнени къпини и си изповръщал корема… Влязъл в пещерата на барс и излязъл с разпрани вътрешности…“ Историите бяха несъмнено преувеличени, но съдържаха важна истина: всяка година по време на изпитанието имаше жертви.

Когато стана време, ги пускаха по един, за да се намали шансът да си помагат. Всеки трябваше да премине изпитанието индивидуално. Имаше кратко пътуване с шлепове нагоре по реката и по-продължително с каруца през хълмистата местност, която се простираше отвъд Урлиш. Инструктор Хутрил спираше през пет мили, отвеждаше по едно момче настрани и след известно време се връщаше. Когато дойде ред на Вейлин, той го отведе до малко поточе, течащо в дере със стръмни брегове.

— Носиш ли си кремъка? — попита инструктор Хутрил.

— Да, учителю.

— Връв, резервна тетива, допълнително одеяло?

— Да, учителю.

Хутрил кимна. Дъхът му излизаше на пара в студения въздух.

— Аспектът ми заръча да ти предам нещо. — Беше странно, че Хутрил отбягваше погледа му. — Според него е вероятно да бъдеш преследван всеки път, щом напуснеш цитаделата, така че може да се върнеш с мен и изпитанието ще ти се брои за преминато.

Вейлин остана без думи. Шокът от предложението, както и фактът, че това бе първият път, в който някой споменаваше премеждията му в гората, го поразиха. Изпитанията не бяха просто мъчения, измислени през годините от садистични инструктори. Те бяха част от Ордена, установени преди четиристотин години от неговия създател, и не бяха променяни оттогава. Бяха нещо повече от наследство, бяха догма на Вярата. Не можеше да се отърве от чувството, че да остане в Ордена, без да премине изпитание, не само ще е нечестно и неуважително към приятелите му, но и ще е богохулство. Докато размишляваше, му хрумна още нещо. „Ами ако това е друго изпитание? Може би аспектът иска да види дали ще избегна едно препятствие, което моите братя не могат?“ Но в присвитите очи на Хутрил видя нещо, което го увери, че предложението е реално: срам. За Хутрил офертата бе обидна.

— Учителю, боя се да оспорвам мъдростта на аспекта, но не мисля, че в тези хълмове, посред зима, ще ме дебнат убийци.