Антъни Райън - Кръвна песен

— Ходих да прибера багажа — обясни мъжът и кимна към две все още покрити тук-там със сняг раници. — Снощи ги зарязахме. Бяха твърде тежки. — Махна тигана от огнището и предложи на Вейлин питка.

Устата на Вейлин се напълни със слюнка, но той поклати глава.

— Не мога.

— От Ордена си, а?

Вейлин кимна, гледаше питката с копнеж.

— Няма друга причина момче да живее само по тия места. — Мъжът поклати тъжно глава. — Но пък ако те нямаше, двамата със Села щяхме да заспим завинаги в снега. — Подаде му ръка. — Благодарности, млади господине.

Вейлин се здрависа и усети твърдите мазоли по дланта. „Воин?“ На пръв поглед по-скоро не. Инструкторите имаха определен начин на движение и говор, който ги отличаваше. Този мъж беше различен. Имаше силата, но не и излъчването.

— Ерлин Илнис — представи се мъжът.

— Вейлин Ал Сорна.

Мъжът сбърчи вежди.

— Фамилията на Бойния лорд.

— Да, и аз така съм чувал.

Ерлин Илнис кимна и смени темата.

— Колко дни ти остават?

— Четири. Ако не умра от глад.

— Приеми извиненията ми, че се изтърсихме посред изпитанието ти. Надявам се, че няма да ти попречим да го издържиш.

— Ако не ми помагате, би трябвало да няма проблеми.

Мъжът клекна и почна да реже овесените питки. Вейлин не издържа и изтича до дървото, за да извади собствените си запаси заешко. Наложи му се да разрови доста сняг, но скоро се върна с месото.

— Не съм виждал подобна буря от години — каза Ерлин, докато Вейлин печеше месото. — Едно време мислех, че това е поличба. Че ще последва война или някаква болест. А сега мисля, че просто времето се разваля.

Вейлин имаше нужда да говори, за да спре да мисли за постоянно стържещия си стомах.

— Болест? Като Червената ръка? Не може да си толкова стар, че да я помниш.

Мъжът се усмихна.

— Аз… пътувал съм много. Болестите върлуват в много земи и под различни форми и имена.

— Колко много? — попита Вейлин. — Колко страни си обиколил?

Ерлин потърка наболата си сива брада и се замисли.

— Честно казано, не знам. Виждал съм славната Алпиранска империя и руините на храмовете в Леандрен. Обикалял съм по тъмните пътеки във Великата северна гора и съм яздил в безкрайните степи, където еорил сил ловуват огромни лосове. Виждал съм градове, планини и острови. Но винаги, където и да отида, попадам на буря.

— Значи не си от Кралството? — Вейлин беше объркан. Акцентът на мъжа беше странен, гласните дразнеха слуха, но определено беше азраелец.

— О, роден съм тук. Има едно селце, на няколко мили южно от Варинсхолд. Толкова е малко, че даже си няма име. Оттам съм.

— А защо го напусна? Защо си обикалял толкова?

Мъжът сви рамене.

— Имах много време и нищо за правене.

— А защо беше толкова ядосан?

Ерлин го изгледа остро.

— Какво?

— Чух те. Чух глас по вятъра и мислех, че е някой от Покойните. Но гласът беше много разгневен. Така ви открих.

Лицето на Ерлин придоби дълбоко, почти плашещо, тъжно изражение. Тъгата му бе толкова силна, че Вейлин отново се зачуди дали мъжът не е побъркан.

— Когато човек е изправен пред сигурна смърт, наговаря много глупости. Когато станеш пълноправен брат, ще видиш, че умиращите дърдорят абсолютни безсмислици.

Момичето се подаде от заслона и примигна срещу слънцето. Раменете му бяха увити с шал. Вейлин я видя за пръв път ясно и му беше трудно да откъсне очи. Лицето ѝ беше бледо и безупречно, къдриците — кестеняви. Беше по-голяма от него с няколко години и малко по-висока. Вейлин осъзна, че не е виждал момиче от много време, и изпита неудобство.

— Добро утро, Села — каза Ерлин. — В раницата ми има още питки, ако си гладна.

Тя се усмихна сдържано и хвърли притеснен поглед към Вейлин.

— Това е Вейлин Ал Сорна — обясни Ерлин. — Послушник от Шестия орден. Дължим му благодарност.

Момичето се постара да го прикрие, но Вейлин усети как се напряга при споменаването на Ордена. Тя се обърна към него и ръцете и се задвижиха в серия сложни и плавни движения, придружени с куха усмивка. „Няма е!“

— Казва, че сме късметлии да открием такъв храбрец в пущинака — каза Ерлин.

Всъщност думите ѝ бяха: „Кажи, че му благодаря, и да се махаме.“ Вейлин обаче реши да не разкрива познанията си в езика на жестовете и каза:

— Няма защо.

Момичето кимна и отиде до раниците.

Вейлин започна да се храни: късаше месото с мръсни пръсти, без да му пука, че инструктор Хутрил би се отвратил от подобно нещо. Ерлин и Села продължиха да общуват с жестове, докато той ядеше. Движенията им бяха отработени и плавни и засрамваха тромавите му опити да подражава на инструктор Сментил. Въпреки това ясно различаваше нейните нервни знаци и по-сдържаните и успокояващи жестове на Ерлин.