Антъни Райън - Кръвна песен

Зелените ѝ очи се присвиха.

— Не ме поучавай, писарю. Ти си безбожник и и двамата го знаем.

— Значи сега се обръщате за утеха към боговете? Просите дарове от безмълвния камък? Селиесен би се разплакал…

Сапфиреният ѝ пръстен остави дълбока резка на бузата ми, когато ме зашлеви. Олюлях се. Беше силна жена — а и ме удари с всичка сила.

— Не изричай името на съпруга ми!

Много думи ми дойдоха наум, докато стоях, притиснал с ръка кървящото си лице; много жлъчни, отвратителни думи, които със сигурност щяха да я наранят дълбоко с горчивата си истина. Но като срещнах пламтящите ѝ очи, усетих как тези думи заглъхват в гърдите ми, гневът ми се разсея и бе отнесен от духащия откъм морето вятър, а на негово място се настаниха дълбока жал и разкаяние, които знаех, че винаги се спотайват в душата ми.

Поклоних ѝ се отново.

— Съжалявам, ако съм ви наскърбил, милейди. — Обърнах се, отидох при Убиеца на Надеждата и седнах до него — двама виновници, които чакат присъдата си.

— Мога да я зашия, ако искаш — предложи Ал Сорна, докато притисках дантелена кърпичка към порязаната си буза. — Иначе ще ти остане белег.

Поклатих глава, докато гледах как лейди Емерен заема мястото си на първия ред. Изобщо не погледна към мен.

— Заслужих си го.

Щита дойде скоро след това, повел отряд копиеносци, които бързо заеха позиции около арената. Без съмнение той гореше от желание моментът на отмъщението му да мине без никаква помощ от тълпата, която вече започваше да изпълва амфитеатъра. Настроението на хората беше по-скоро напрегнато, отколкото празнично, безброй очи се впиваха в гърба на Ал Сорна, но нямаше ругатни и освирквания, което ме накара да се зачудя дали Щита не се е погрижил събитието да носи някакво подобие на цивилизованост.

„Ама че абсурдна комедия — помислих си. — Да помилваш човек за престъпление, което не е извършил, за да получи възмездие за друго, в което не е участвал.“

Последни пристигнаха Корабните лордове, осем мъже на средна и напреднала възраст, облечени в дрехи, които предположих, че минават за луксозни по тукашните места. Това бяха най-заможните хора на Островите, издигнали се до управителния съвет благодарение на броя притежавани от тях кораби — странна форма на управление, която изненадващо е оцеляла над четири века. Заеха местата си на дългия мраморен подиум в отсрещния край на арената, където вече бяха поставени осем големи дъбови стола за тяхно удобство.

Един от Корабните лордове остана прав — жилав мъж, облечен по-простичко от другите, но с меки кожени ръкавици на ръцете. Усетих как Ал Сорна се размърда до мен.

— Карвал Нурин — каза той тихо.

— Капитанът на „Червеният сокол“?

Той кимна и каза:

— Явно със син камък можеш да си купиш много кораби.

Нурин изчака мърморенето на тълпата да заглъхне. Безизразният му поглед се задържа за кратко върху Ал Сорна, после той заговори високо:

— Дошли сме да станем свидетели на разрешаването на една вражда чрез двубой. Съветът на Корабните лордове признава предизвикателството за справедливо и законно. Няма да има наказание за кръвта, пролята днес. Кой ще говори от името на предизвикващия?

Един от хората на Щита пристъпи напред — едър брадат мъж със синя кърпа на главата, която бележеше ранга му на помощник-капитан.

— Аз, уважаеми лордове.

Погледът на Нурин се обърна към мен.

— А от името на предизвикания?

Станах и излязох в центъра на арената.

— Аз.

Нурин малко се смути от липсата на почтително обръщение в отговора ми, но продължи:

— По закон от нас се изисква да попитаме двете страни дали въпросът не може да бъде уреден без кръвопролитие.

Помощник-капитанът заговори пръв, високо, обръщаше се към тълпата вместо към Корабните лордове.

— Позорът за моя капитан е твърде голям. Макар да е миролюбив човек по природа, душите на убитите му родственици зоват за справедливо възмездие!

Откъм публиката се разнесе съгласно ръмжене, което заплашваше да се усили до яростен рев, но бе потушено от един втренчен поглед на Карвал Нурин. Той се обърна към мен.

— А предизвиканият желае ли да разреши този въпрос по мирен път?

Погледнах Ал Сорна и видях, че зяпа небето. Проследих погледа му и забелязах рееща се над нас птица — морски орел, ако се съдеше по размаха на крилете. Орелът изви и закръжи в безоблачното небе, носен от топлия въздух, който се издигаше от скалите над всичко това, над нашето гнусно публично убийство. Защото вече знаех, че става дума за убийство — тук нямаше и помен от правосъдие.