Антъни Райън - Кръвна песен

Сред малкото атракции, които могат да предложат Мелденейските острови на по-образования гост, са множеството впечатляващи руини по бреговете на по-големите от тях. Макар и най-разнообразни по размери и предназначение, те са в еднакъв стил, което ясно сочи, че са продукт на една и съща култура — древна раса, обсебена от естетическа изтънченост и елегантност, каквато изцяло липсва у съвременните жители на архипелага.

Най-впечатляващият оцелял пример за тази някога велика архитектура е амфитеатърът, разположен на около две мили от мелденейската столица. Изсечен във вдлъбнатина в жълтите мраморни скали с червени жилки, които покриват южния бряг на острова, амфитеатърът се е оказал недосегаем за разрушенията, нанесени от поколения островитяни, които не се свенили особено да грабят строителни материали от други обекти. Той представлява гигантска купа от терасовидно разположени седалки около голяма овална сцена, където някога без съмнение велико ораторство, поезия и драма са забавлявали по-просветената публика, а сега беше идеалното място, където съвременните островитяни да екзекутират публично злодеите или да гледат как мъже се бият до смърт.

Хората на Щита ни събудиха още по тъмно. Обясниха, че ще е най-добре да бъдем отведени на мястото преди населението да се събуди и да изпълни улиците, изливайки с крясъци омразата си към потомъка на Подпалвача на града.

Както очаквах, Ал Сорна не показа външни признаци на тревога, докато чакаше слънцето да се издигне до зенита. Седеше на най-долния ред, мечът му бе опрян до него. Взираше се към морето. От юг духаше силен бриз, липсата на облаци предвещаваше ден без дъжд. Зачудих се дали Ал Сорна смята, че денят е добър да срещне смъртта си.

Лейди Емерен пристигна час преди пладне, придружена от двама от хората на Щита. Беше облечена простичко както винаги, в бяло-черна роба, деликатните ѝ черти не бяха украсени с грим, не носеше и бижута. С изключение на сапфирения пръстен на ръката ѝ нямаше външен признак за нейния ранг, но вроденото ѝ достойнство и самоувереност си оставаха непроменени. Когато излезе на овалната арена, станах да я приветствам с официален реверанс.

— Милейди Емерен.

— Лорд Верниерс. — Гласът ѝ не бе загубил нищо от плътния тембър, който помнех, с лека отсянка от особения напевен акцент, присъщ единствено на хората, израсли в императорския двор. За пореден път бях поразен от красотата ѝ, от безупречната ѝ кожа, пълните устни и яркозелените очи. Отдавна я смятаха за съвършен образец на алпиранската жена, колкото красива, толкова и предана, от благородно потекло и радваща се на покровителството на императора още от девича възраст, получила образование при двора заедно със собствените му синове, негова дъщеря във всичко освен по име. След като Селиесен бе призован да изпълни съдбата си, беше неизбежно двамата да се венчаят. В края на краищата кой друг би бил достоен за нея?

— Добре ли сте? — попитах. — Надявам се, че не сте били принудена да търпите лошо отношение.

— Похитителите ми бяха повече от щедри. — Погледът ѝ се премести върху Убиеца на Надеждата и видях отново изражението на студена, безгранична злоба, което загрозяваше съвършените ѝ черти винаги когато заговореше за него. Ал Сорна сведе леко глава, на лицето му бе изписан единствено слаб интерес.

— С вас няма стражи — отбеляза лейди Емерен.

— Затворникът даде дума на императора, че ще приеме предизвикателството на Щита. Беше преценено, че стражи не са необходими.

— Разбирам. Синът ми добре ли е?

— Отлично. Играеше щастливо последния път, като го видях. Знам, че копнее за вашето завръщане. Както и всички ние.

Очите ѝ се стрелнаха към мен, пламтящи от почти същата омраза, която показваше към Убиеца на Надеждата, и аз открих, че не мога да ги срещна. „Тя винаги е знаела — помислих си. — Защо да не мрази и мен?“

— Когато се върна в Империята, двамата със сина ми ще продължим да живеем в кротко уединение — каза лейди Емерен. — Не желая да се връщам в двора. Нито пък очаквам някакви благодарности за това, че най-после съм осигурила справедливо възмездие за съпруга си.

Въздъхнах тежко.

— Значи е вярно? Вие сте нагласили това.

— Мелденейците също искат правосъдие. Щита е гледал как родителите и братята му изгарят пред очите му. Не беше нужно да го увещавам дълго да ми помогне. Тези северняци имат дарба да разпалват ненавист.

— Наистина ли вярвате, че омразата ви ще умре с него? Ами ако не умре? Каква утеха ще намерите тогава?