— Е — казах и събрах листовете, като гледах да не ги разбъркам. — И това ли е обяснението за войната? Просто лудостта на един отчаян старец?
Ал Сорна се бе изтегнал на постелята си, хванал ръце зад главата си и забил очи в тавана. Изражението му беше мрачно и замислено. Прозя се.
— Това е всичко, което мога да ви кажа, милорд. — Неизвестно защо пак се държеше официално. — А сега, ако ми позволите, ще си почина малко, утре ме чака сигурна смърт и предпочитам да я посрещна бодър.
Прегледах листовете и перото ми отбеляза пасажите, където подозирах, че не е бил съвсем откровен. Със смущение открих, че са повече, отколкото бих искал, дори забелязах няколко несъответствия.
— Каза, че никога повече не си я виждал — казах. — И все пак твърдиш, че принцеса Лирна е била на Летния панаир, където Янус те е въвлякъл във военните си кроежи.
Той въздъхна, без да се обръща.
— Разменихме си само бегли поздрави. Не мислех, че си струва да го споменавам.
Осени ме смътен спомен, частица от моите собствени изследвания, предприети, докато подготвях историята си на войната.
— Ами каменоделецът?
Колебанието му бе съвсем мимолетно, но ми издаде много.
— Каменоделецът?
— Каменоделецът, с когото сте се сприятелили в Линеш. Къщата му била подпалена заради това. Когато правех проучвания за окупацията на града, тази история бе добре известна. И въпреки това ти не го споменаваш.
Той сви рамене.
— Едва ли бих го нарекъл приятелство. Исках от него да издяла статуя на Янус за градския площад. Нещо, което да потвърди неговата власт над града. Не е нужно да казвам, че каменоделецът отказа. Но това не попречи на някой да изгори къщата му. Мисля, че той и жена му напуснаха града след края на войната, и добре направиха.
— Ами сестрата от вашата вяра, която попречила на Червената чума да опустоши града? — продължих да настоявам, вече по-ядосан. — Какво ще кажеш за нея? Гражданите, с които говорих, ми разправяха много за нейната доброта и близостта ви. Някои дори мислеха, че сте били любовници.
Той поклати уморено глава.
— Това е абсурдно. А по въпроса какво е станало с нея, предполагам, че се е върнала в Кралството заедно с армията.
Лъжеше, бях сигурен в това.
— Защо ми разказваш тази история, щом нямаш намерение да ми я разкриеш цялата? — попитах. — Искаш да ме направиш на глупак ли, Убиецо на Надеждата?
Ал Сорна се засмя.
— Глупак е всеки, който не мисли, че е глупак. Остави ме да поспя, а?
През двайсетте години след унищожаването на столицата им мелденейците бяха положили огромни усилия да я построят наново още по-величествена и пищна отпреди, може би в опит да демонстрират неподчинение чрез архитектурните си постижения. Градът беше струпан около широкото естествено пристанище на южния бряг на Илдера, най-големия остров от архипелага, и представляваше панорама от блестящи мраморни стени и керемидени покриви, сред които бяха пръснати множество високи колони, почитащи безбройните морски божества на островитяните. Бях чел как бащата на Ал Сорна, не по-малко страховит от самия него, надзиравал събарянето на колоните, когато армията му връхлетяла този бряг, носейки огън и унищожение. Оцелелите говореха как кралските гвардейци пикаели върху повалените статуи, които красели върховете им, опиянени от кръвта и победата, и повтаряли неспир: „Боговете са лъжа!“, докато градът около тях горял.
Дори да изпитваше някакво угризение за разрухата, причинена от баща му, Ал Сорна не го показа: взираше се в приближаващия се град с вял интерес, стиснал в ръка омразния си меч. Моряците не му обръщаха внимание. Беше ясен безоблачен ден и корабът с лекота браздеше неподвижните води със свити платна, движен от греблата, които моряците теглеха под острите призиви на боцмана.
Не си разменихме поздрави, когато отидох при него до перилата. Главата ми още гъмжеше от въпроси, но сърцето ми бе смразено от сигурността, че той няма да им отговори. Каквато и цел да бе преследвал, докато ми разказваше историята си, тя вече бе постигната. Нямаше да ми каже нищо повече. Бях лежал буден през по-голямата част от нощта и умувах върху разказа му, търсех отговори, но откривах само още въпроси. Зачудих се дали намерението му не е било да ми отмъсти жестоко за суровото заклеймяване на неговата личност и целия му народ, което обагряше почти всеки ред от моята история на войната, но въпреки че никога не бих могъл да изпитам някаква топлота към него, знаех, че всъщност не е отмъстителен човек. Смъртен враг със сигурност, но едва ли отмъстителен.
Читать дальше