Антъни Райън - Кръвна песен

— Можеш ли още да използваш това? — попитах накрая, когато вече не можех да понасям мълчанието.

Той хвърли поглед към меча в ръката си.

— Скоро ще разберем.

— Изглежда, Щита настоява за честен двубой. Очаквам, че ще ти дадат няколко дни да се поупражняваш. След толкова години бездействие едва ли си най-страховитият противник.

Черните му очи ме изгледаха някак развеселено.

— Какво те кара да мислиш, че съм бездействал?

Свих рамене.

— Че какво можеш да правиш в затворническа килия пет години?

Той пак се обърна към града и отговорът му бе само тих шепот, който почти се изгуби сред вятъра:

— Да пея.

Докато ни привързваха към кея, цялата дейност на пристанището постепенно замря. Всеки хамалин, рибар, моряк, продавачка на риба и курва прекратиха каквото там правеха и се обърнаха да видят сина на Подпалвача на града. Възцари се тишина, напрегната и потискаща, дори постоянното крякане на безбройните чайки като че ли утихна, и въздухът натежа от неизречена всеобща омраза. Само една фигура сред тълпата изглеждаше незасегната от мрачното настроение — висок мъж, който стоеше, разперил приветствено ръце в подножието на трапа, а съвършените му зъби блестяха в широка усмивка.

— Добре дошли, приятели, добре дошли! — извика той с дълбок плътен баритон.

Огледах го по-добре, докато слизах на кея, забелязах скъпата риза от синя коприна върху широкоплещестото му жилаво тяло и сабята със златна дръжка на колана му. Косата му, дълга и меденоруса, се развяваше на вятъра като лъвска грива. Простичко казано, той беше най-красивият мъж, когото съм виждал. За разлика от Ал Сорна, видът му напълно съответстваше на историите за него и аз знаех името му още преди да ми го каже — беше Атеран Ел-Нестра, Щита на островите, мъжът, с когото Убиеца на Надеждата бе дошъл да се бие.

— Лорд Верниерс, нали? — поздрави ме той и ръката ми потъна в неговата. — За мен е чест, господине. Вашите истории имат почетно място на лавиците на библиотеката ми.

— Благодаря. — Обърнах се, докато Ал Сорна слизаше по трапа. — Това…

— … Вейлин Ал Сорна — довърши Ел-Нестра и се поклони на Убиеца на Надеждата. — Разказите за вашите дела ви предшестват, разбира се…

— Кога ще се бием? — сряза го Ал Сорна.

Ел-Нестра присви лекичко очи, но усмивката му не трепна.

— След три дни, милорд. Ако ви устройва.

— Не ме устройва. Искам да приключим този фарс колкото може по-бързо.

— Бях останал с впечатлението, че през последните пет години сте гнили в тъмница по заповед на императора. Не искате ли малко време да си опресните уменията? Ще се чувствам опозорен, ако хората разправят, че съм постигнал твърде лесна победа.

Докато ги гледах как се взират един в друг, ме порази контрастът между тях. Макар и горе-долу еднакви на ръст, мъжествената красота и ослепителната усмивка на Ел-Нестра би трябвало да затъмнят суровата ъгловата фигура на Ал Сорна. Но в Убиеца на Надеждата имаше нещо, което отхвърляше властното присъствие на островитянина, някаква вътрешна неспособност да бъде принизен. Знаех защо, разбира се, можех да го видя във фалшивото веселие, което Ел-Нестра изписваше на лицето си, в начина, по който очите му оглеждаха противника от глава до пети. Убиеца на Надеждата бе най-опасният човек, срещу когото щеше да се изправи някога, и той го знаеше.

— Мога да ви уверя — каза Ал Сорна, — че никой никога няма да твърди, че сте постигнали лесна победа.

— Тогава утре по пладне. — Ел-Нестра махна на група въоръжени мъже наблизо, моряци със сурови очи, накичени с най-разнообразни оръжия, които се взираха в Убиеца на Надеждата с нескрита неприязън. — Моите хора ще ви отведат в квартирата ви. Съветвам ви да не се бавите по пътя.

— Лейди Емерен — казах, когато той понечи да си тръгне. — Къде е?

— Удобно настанена в дома ми. Ще я видите утре. Праща ви най-горещи поздрави, разбира се.

Това беше безочлива лъжа и се зачудих какво ли му е разправяла за мен и колко близка е връзката им. Дали не ставаше дума за нещо повече от две отмъстителни души, обединени от обща изгода?

Заведоха ни в почерняла от сажди сграда близо до центъра на града. Фината зидария и разрушената мозайка на пода сочеха, че вероятно някога е била доста високопоставен дом.

— Домът на Корабен лорд Отеран — обясни троснато един от моряците, когато го попитах. — Бащата на Щита. — Млъкна и изгледа накриво Ал Сорна. — Той загина в огъня. Щита заповяда да я оставим както си е, за да напомня на него и на народа.