Антъни Райън - Кръвна песен

— Цената е договорена — каза губернаторът на Ам Лин. — Пътуват право към запада. Първото пристанище, на което ще спрат…

— По-добре е да не знам — прекъсна го Вейлин.

Ам Лин пристъпи, за да вземе Шерин. Вдигна я с лекота в мускулестите си каменоделски ръце.

— Кажи ѝ, че са ме убили — каза Вейлин. — Докато корабът е напускал пристанището, Имперската гвардия се е появила и ме е убила.

Каменоделецът кимна неохотно.

— Както желае песента, братко.

— Тя може да остане тук — предложи губернатор Аруан. — В края на краищата градът ѝ е силно задължен. Няма да я грози никаква опасност.

— Наистина ли мислите, че лорд Велсус ще споделя вашата признателност, губернаторе? — попита Вейлин.

Губернаторът въздъхна.

— Може би не. — Откачи една кожена кесия от колана си и я подаде на Шоала. — За нея, когато се събуди. С моите благодарности.

Жената кимна, хвърли последен пълен с отрова поглед на Вейлин, а после един печален поглед към града, преди да се обърне и да тръгне по трапа.

Вейлин посегна и прокара пръсти през косата на Шерин, опитваше се да запечата в паметта си образа на спящото ѝ лице.

— Грижи се за нея — каза на Ам Лин.

Каменоделецът се усмихна.

— Моята песен не би допуснала нищо друго. — Обърна се, после се поколеба. — В песента ми няма нотка на сбогуване, братко. Това ме кара да си мисля, че някой ден пак ще пеем заедно.

Вейлин кимна и отстъпи назад, докато Ам Лин качваше Шерин на кораба. Застана до губернатора и загледа как корабът се отдели от кея и пое с отлива към изхода на пристанището, а после вдигна платна да улови северния вятър, отнасяйки неговата любима. Чакаше и гледаше, докато платната се превърнаха в бледо петно на хоризонта, а после изчезнаха съвсем и останаха само морето и вятърът.

Свали меча си и го подаде на Аруан.

— Губернаторе, градът е ваш. Имам заповед да чакам лорд Велсус извън стените.

Аруан погледна меча, но не понечи да го вземе.

— Аз ще се застъпя за вас. Имам известно влияние в двора на императора. Той е прочут с милосърдието си… — Запъна се и млъкна, може би усетил колко безсмислени са думите му. След малко заговори пак: — Благодаря ви за живота на дъщеря ми, милорд.

— Вземи го — настоя Вейлин и пак му подаде меча. — Предпочитам да си ти, а не лорд Велсус.

— Както желаете. — Губернаторът взе меча с пухкавите си ръце. — Нищо ли не мога да направя за вас?

— Ами… всъщност кучето ми…

Записките на Верниерс

— И?

Ал Сорна беше млъкнал, след като бе казал последните си думи към губернатора.

— Какво „и“? — попита.

Преглътнах яда си. Ставаше все по-ясно, че севернякът се забавлява да ме дразни.

— Какво стана после?

— Знаеш какво. Чаках пред стените и на сутринта пристигна лорд Велсус с отряд от Имперската гвардия да ме арестува. Съответно принц Малциус беше върнат невредим в Кралството. Янус умря скоро след това. Историята ви описва надълго и нашироко процеса срещу мен. Какво друго мога да ти кажа?

Осъзнах, че е прав: доколкото можеше да свидетелства писаната история, разказът му бе подробен и даваше много неизвестна дотогава информация, като изясняваше причините за войната и природата на Кралството, което я бе започнало. Но открих, че съм завладян от убеждението, че има и още нещо, от непоколебимото чувство, че разказът му не е пълен. Спомних си моментите, когато гласът му се запъваше, само едва-едва, но достатъчно, за да ме увери, че затаява нещо, може би скрива истини, които няма желание да разбули. Погледнах безбройните думи, красящи листовете, които осейваха палубата около постелята ми, и настроението ми се влоши, като си помислих колко труд ще е нужен да се потвърди този разказ, какви пространни изследвания ще трябва да се направят, за да подкрепят такава история. „Къде ли е истината сред всичко това?“, зачудих се.