Антъни Райън - Кръвна песен

Аспектът премигна бавно, а после се обърна да продължи разходката си.

— Искам да кажа, че той си остава прекалено добре скрит и всичките усилия на Седмия орден не са успели да го разобличат. Може да е брат от Ордена или войник в твоя полк. Или може би дори човек без никаква връзка с Ордена. Пророчествата са неясни относно начина, но изрично твърдят, че целта на Онзи, който чака, е да унищожи нашия Орден.

Вейлин се намръщи озадачено. Идеята за пророчества не бе присъща на Вярата. Пророците и техните видения принадлежаха на фалшивите вярвания, на богопоклонниците и Отричащите, които се вкопчваха в разни предразсъдъци, погрешно смятайки ги за мъдрост.

— Пророчества ли, аспект?

— Онзи, който чака е бил предречен още преди много години от Седмия орден. Сред тях има някои с дарбата да виждат в бъдещето, или поне във вечно менящите се облаци от сенки, които представлява то, така са ми казвали. Рядко се случва виденията на такива хора да съвпаднат, сенките да се слеят в ясно различимо цяло, но всички те са в съгласие за две неща: ще имаме само един шанс да открием Онзи, който чака, и ако не успеем, този Орден ще бъде погубен, а без него ще загинат и Вярата, и Кралството.

— Но имаме шанс да го спрем?

— Един шанс, да. Последният брат, направил пророчество за това, е живял преди повече от век. Говорят, че изпадал в транс и записвал виденията си с почерк по-прецизен и изящен от този и на най-умелите писари в страната, макар че когато не бил в транс, не умеел нито да пише, нито да чете. Малко преди да умре той посегнал пак към перото и оставил кратък пасаж: „Война ще разобличи Онзи, който чака, когато един крал прати армията си да се бие под пустинно слънце. Той ще потърси смъртта на брат си и може би ще намери своята.“

„Смъртта на брат си…“

— Ти оцеля при две покушения срещу теб още по време на обучението си — продължи аспектът. — Ние вярваме, че и двете са били дело на служители на злата твар, която се спотайва в Отвъдното. По някаква причина тя горещо желае смъртта ти.

— Ако Онзи, който чака е скрит в Ордена, защо просто не го накара да ме убие?

— Или защото още не е изникнала такава възможност, или защото по този начин би рискувал да разкрие лицето си, а има да свърши още много. Но в хаоса на войната, заобиколен от толкова много смърт, може да си пробва късмета.

Вейлин почувства мраз, който нямаше нищо общо с ледените ветрове, веещи над плаца.

— Войната на краля е нашият шанс?

— Единственият ни шанс.

— Предречен от човек, надраскал нещо в транс преди повече от сто години? Готов сте да пратите Ордена на война въз основа само на това?

— След всичко, което си видял и научил, можеш ли наистина да се съмняваш? Тази война ще я има независимо дали я подкрепим, или не. Кралят е избрал своя път и няма да позволи да го разубедят.

— Ако това стане, Кралството може да погине.

— А ако не стане, ще погине със сигурност. И няма да се разпадне на воюващи владения както преди, а ще бъде напълно опустошено, земята ще бъде изпепелена, горите — изгорени до корен, а всички хора — жители на Кралството, сеорди и лонаки — ще са мъртви. Какво друго предлагаш да направим?

— Не ми дойде наум никакъв отговор — каза Вейлин на Шерин и плъзна палец по гладката кожа на ръката ѝ. — Той беше прав. Беше ужасно, чудовищно, но беше прав. Каза ми, че тази война няма да прилича на никоя, която сме виждали досега. Че ще бъдат дадени големи жертви. Но че аз трябва да се върна. Независимо колко от войниците ми и братята ми загинат, аз трябва да се върна в Кралството, след като изпълня задачата. Преди да си тръгне ми каза, че му напомням за майка ми. Често съм се чудил откъде се познават, но предполагам, че така и няма да разбера.

Главата ѝ лежеше на масата със затворени очи и леко разтворени устни, ръката ѝ още държеше чашата, която ѝ бе дал.

— Две части валериан, една част царски корен и щипка лайка да прикрие вкуса — каза той и я погали по косата. — Опитай се да не ме мразиш.

Наметна я с плаща ѝ, затъкна в гънките му шала с увитите в него блокчета и я отнесе на пристанището. Тя беше лека в ръцете му, крехка. Ам Лин чакаше на кея до един голям търговски кораб. Жена му Шоала го стискаше за ръката, а лицето ѝ бе сковано в опит да спре сълзите, докато хвърляше пълен с копнеж поглед към града, който вероятно нямаше да види отново. Губернатор Аруан преговаряше с капитана на кораба, набит мъж от Далечния запад, който се разтревожи при вида на Вейлин. Може да беше някой от капитаните, заставени да гледат горящите кораби след неуспешния опит за бягство на моряците, Вейлин не помнеше, но мъжът бързо приключи пазарлъка с губернатора и се качи по трапа.