Антъни Райън - Кръвна песен

— Пазете се, като се върнете в земите си. Лорд Дарнел не ми изглежда човек, който прощава лесно.

Бандерс му отвърна с мрачна усмивка.

— Аз също, братко.

Сержант Крелник, Галис и Джанрил Норин бяха последните Вълчи бегачи, които си тръгнаха. Вейлин стисна ръцете на всички и им благодари за службата.

— Още не са минали десет години — каза на Галис. — Но ако искаш да те освободя, имам правото да го направя.

— Ще се видим в Кралството, милорд — отвърна Галис, козирува безупречно и се качи с маршова стъпка на кораба, последван от Крелник и Норин.

Кумбраелските стрелци бяха последният контингент, качил се на корабите. Вейлин беше предложил да ги сложи преди ренфаелците от страх, че може да заподозрат някакъв вероломен заговор на Мрачния меч да ги остави на алпиранците, но Брен Антеш го изненада, като настоя да изчакат, докато другите заминат. Вейлин предполагаше, че има риск от засада: в края на краищата беше сам с хиляда мъже, които го смятаха за враг на техния бог, но всички се качиха по корабите си, без да създават проблеми, като повечето или не му обръщаха внимание, или му кимаха с предпазливо уважение.

— Благодарни са ви за живота си — каза Антеш, като разгада изражението му. — Но проклети да са, ако го кажат. И аз ще постъпя по същия начин. — Поклони му се и Вейлин осъзна, че го прави за първи път.

— Няма защо, капитане.

Антеш хвърли поглед към чакащия кораб, после се взря във Вейлин.

— Това е последният кораб, милорд.

— Знам.

Антеш повдигна вежди, най-после разбрал.

— Не смятате да се връщате в Кралството.

— Имам работа другаде.

— Не бива да оставате тук. Тези хора могат да ви предложат единствено ужасна смърт.

— Това ли се случва с Мрачния меч в пророчеството?

— Надали. Съблазнен е от магьосница, която става кралица благодарение на умението си да извлича огън от въздуха. Двамата заедно нанасят ужасни опустошения на света, докато огънят ѝ не го поглъща в гърчовете на греховната им страст.

— Е, поне знам какво да очаквам. — Отвърна на поклона на Антеш. — Късмет, капитане.

— Имам да ви кажа нещо — рече Антеш и обикновено спокойното му лице помрачня. — Аз невинаги съм носил името Антеш. Някога имах друго име — име, което знаете.

Кръвната песен заехтя, не предупредително, а с ясен и пронизителен триумф.

— Слушам ви — каза Вейлин.

Изгарянията на Ам Лин бяха зараснали, но белезите щяха да му останат за цял живот. Голямо петно набръчкана обезцветена плът грозеше дясната страна на лицето му от бузата до шията, по ръцете и гърдите му също имаше подобни грозни белези. Въпреки зова той изглеждаше приветлив както винаги, макар че явно се натъжи при въпроса на Вейлин.

— Тя ме спаси, грижеше се за мен — каза той. — Да направя такова нещо…

— Ти би ли направил по-малко за жена си? — попита Вейлин.

— Аз бих следвал песента си, братко. Ти следваш ли я?

Вейлин си спомни чистата триумфална нотка на кръвната песен, докато слушаше думите на Антеш.

— По-стриктно от всякога. — Погледна каменоделеца в очите. — Ще направиш ли за каквото те моля?

— Изглежда, нашите песни са в хармония по въпроса, така че нямам голям избор.

Шерин почука по вратата и влезе, носеше купичка супа.

— Той трябва да яде — каза, остави купичката до леглото на каменоделеца и се обърна към Вейлин. — А ти трябва да ми помогнеш да си събера багажа.

Вейлин докосна за миг ръката на Ам Лин в жест на благодарност и излезе с Шерин. Тя се бе настанила в покоите на сестра Гилма в мазето на Дома на гилдията и трескаво подбираше кои от безбройните шишенца и кутийки да вземе със себе си.

— Успях да осигуря малко сандъче за вещите ти — каза му и отиде до една полица. Пръстите ѝ проследиха редицата шишенца, като взимаха едни и оставяха други.

— Аз имам само това — отвърна той, извади изпод плаща си едно пакетче и ѝ го подаде. Бяха дървените блокчета, които му бе донесъл Френтис, увити в шала на Села. — Не е кой знае каква зестра, знам.

Тя разви нежно шала, после прокара пръсти по сложните шарки.

— Много фина работа. Откъде го намери?

— Дар на признателност от една прекрасна девица.

— Трябва ли да ревнувам?

— Едва ли. Тя е на половин свят оттук и подозирам, че е омъжена за един красив рус мъж, когото познавахме някога.

Шерин раздели блокчетата.

— Зимниче.

— От сестра ми е.

— Имаш сестра? В смисъл родна сестра?

— Да. Срещнахме се само веднъж. Говорихме за цветя.

Тя посегна да стисне ръцете му и това го накара да изпита такава страстна и всепоглъщаща нужда от нея, че едва не забрави за молбата си към Ам Лин, за аспекта, за войната, за цялата ужасна, подгизнала от кръв история. Но само едва.